Ан Райс - Пандора

Запазила съм ярък спомен за неоспоримата красота на онова време и за съкровеното признание на баща ми, че Август е бог и че Рим никога не е бил по — благосклонен към божествата си.

Сега искам да споделя с теб един много важен спомен. Нека уточним местото на действието. Първо да се заемем с въпроса за Вергилий и написаната от него „Енеида“, която силно преувеличава и възхвалява приключенията на героя Еней — един троянец, бягаш от ужасите на разгрома, нанесен от гърците, които излезли от прочутия Троянски кон, за да опустошат Троя, градът на Елена.

Очарователна история. Винаги съм я харесвала, Еней напуска умиращата Троя, безстрашно изминава целия път до красива Италия, където става основоположник на нашата нация.

Но въпросът е това, че Август с обичал и подкрепял Вергилий през целия му живот, а самият той бил уважаван поет. Прекрасен поет, когото често цитирали — всепризнат и патриотичен. Било съвсем в реда на нещата да харесваш Вергилий.

Вергилий е починал преди да се родя. Но до десетгодишна възраст бях прочела всичко, написано от него, както и Хораций и Лукреций, повечето творби на Цицерон и всички гръцки ръкописи, които имахме, а те далеч не бяха малко.

Баща ми не бе построил библиотеката си за показ. Тя беше място, където членовете на семейството прекарваха часове наред. Пак там, той сядаше да пише писмата си — нещо, което почти непрекъснато правеше — пишеше писма до Сената, императора, съдилищата, приятелите си и така нататък.

Но да се върнем на Вергилий. Бях чела и друг римски поет, тогава още жив, но изпаднал в дълбока и опасна немилост от страна на Август, Богът. Това бе поетът Овидий, авторът на „Метаморфози“, както и на още десетина светски, весели и неприлични творби.

И така, когато съм била твърде малка, за да го помня, Август се обърнал срещу Овидий, когото някога също харесвал, и го осъдил на изгнание в някакво ужасно място на Черно море. А може би не било толкова ужасно. Но било такова място, което за цивилизованите римски граждани изглеждало ужасно — много отдалечено от столицата и пълно с варвари.

Овидий живя там дълго време, а книгите му бяха забранени в цял Рим. Човек не можеше да ги открие в книжарниците или обществените библиотеки. Нито пък по щандовете с книги на пазара.

Знаеш, че популярната литература бе доста нашумяла по това време. Книгите бяха навсякъде — както под формата на свитъци, така и като кодекси, тоест, с подвързани страници — и много книжари имаха екипи от гръцки роби, които по цял ден преписваха книги за масово потребление.

Но да продължим. Овидий бе изпаднал в немилост пред Август, и беше забранен, но хора като баща ми не възнамеряваха да изгорят своите копия на „Метаморфози“ или която и да е друга негова творба единствената причина, поради която не молеха да де помилван, бе страхът.

Целият скандал имаше някаква връзка с дъщерята на Август, Джулия, която бе прочута развратница, откъдето и да го погледнем. Не зная как Овидий се е забъркал в любовните истории на Джулия. Вероятно ранната му чувствена поезия „Любовни елегии“, се е смятала за упадъчна. Освен това, по време на царуването на Август, из въздуха доста често витаеше думата „реформа“ и много се говореше за стари ценности.

Не мисля, че някой знае какво се е случило в действителност между Цезар Август и Овидий, но Овидий бе осъден да прекара остатъка от живота си в изгнание, далеч от Рим.

Аз бях прочела протритите копия на „Любовни елегии“ и „Метаморфози“ преди случая, който исках да разкажа. А и много от приятелите на баща ми постоянно се тревожеха за Овидий.

Ето и конкретния спомен. Бих на десет години, прибрах се от игра, цялата изпоцапана, с разпусната коса, и се втурнах в голямата приемна на баща ми. Отпуснах се в долния край на леглото му, за да слушам какво се говори, докато той се излежаваше с подобаващо римско достойнство, бъбрейки си с неколцина други полегнали мъже, дошли да го посетят.

Познавах всички с изключение на един — русокос, синеок и много висок. Той се обърна по време на разговора — който се състоеше изцяло от шепнене и кимане с глава — и ми намигна.

Това беше Мариус. Кожата му бе с лек загар от пътуванията, а очите му бяха ослепително красиви. Имаше три имена, както всички останали. И пак казвам, че няма да разкрия фамилното му име, макар да го знаех. Знаех, че е нещо като „лошо момче“ в интелектуалните среди, „поетът“ и „скитникът“. Онова, което никой не бе ми казал, бе че е красив.