Рудолф Распе - Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

След дълги спорове най-сетне заявих на капитана, че вярвам повече на кучешкия нюх, отколкото на моряшките очи. И след това предложих облог: сто гвинеи — толкова струваше моят билет. Аз твърдях, че най-много подир половин час ще стреляме по дивеч.

Капитанът, един чудесен човек, отначало почна да се смее. Той посъветва корабния лекар господин Крауфорд да ми провери пулса. Ученият човек опипа пулса ми и съобщи, че ме намира напълно здрав. Двамата взеха да си шепнат тихичко и аз можах да доловя няколко думи от техния разговор. „Той не е с всичкия си — каза капитанът — и аз не мога да приема неговия облог: това ще бъде безсъвестно от моя страна.

— Аз съм на противното мнение — обади се докторът. — Баронът е съвсем здрав. Но той има повече доверие в нюха на кучето си, отколкото в знанията на нашите офицери. Разбира се, той ще загуби и заслужава това наказание, защото е много упорит.

— Все пак нямам желание да приема този облог — повтори капитанът. — В края на краищата готов съм да му върна парите, ако спечеля облога.“

Докато траеше този разговор, кучето ми не се мръдна от мястото си и още повече затвърди моята увереност. Втори път предложих облог и капитанът най-сетне се съгласи.

Докато си ударим ръцете, моряците, които бяха в една лодка, вързана зад кораба, и ловяха риба, хванаха една огромна морска риба и я подадоха горе. Готвачът бързо я разпра и намери в корема й — какво мислите? — шест двойки живи яребици. Бедните птици, види се, бяха прекарали толкова дълго време в рибешкия корем, че едната от тях лежеше над шест яйца. Мътеше ги. И тъкмо когато готвачът разпра рибата, от едно яйце показа главичката си малко пиленце.

Ние отгледахме пилетата заедно с котенцата, които се бяха окотили няколко минути по-рано. Старата котка обичаше яребичетата като свои рожби. Тя ставаше безутешна, ако някое пиле се отлъчеше някъде и не се връщаше веднага. И нали четири яребици постоянно седяха над яйцата и мътеха, ние имахме на масата си дивеч през цялото пътуване.

За да се отплатя на моето отлично куче, задето ми спечели сто гвинеи, аз му давах всеки ден костите на изядените яребици, а понякога му хвърлях цели печени птици.

Аз вече разказах за моето първо пътуване до месечината. Тогава имах само една задача: да си прибера сребърната брадвичка. И ето, падна ми се втори случай да замина нагоре. Този път пътуването беше много по-приятно. А освен това прекарах на месечината доста дълго време. Исках да разгледам подробно тая планета и сега ми се ще да разкажа впечатленията и спомените си, доколкото ми позволява паметта.

Един от моите далечни роднини си беше набил в главата мисълта, че на месечината живеят хора, на ръст високи колкото човеците, намерени от Гъливер в царството на великаните. Той беше решил да иде на месечината и ме помоли да го придружа.

Аз винаги съм смятал, че Гъливеровите разкази за великаните са измислени приказки, но тъй като моят мил роднина ме беше определил за свой единствен наследник, реших да му изпълня желанието.

Тръгнахме. Стигнахме благополучно Южното море и не срещнахме по пътя нищо забележително, като не споменавам за крилатите мъже и жени, които летяха във въздуха и танцуваха менует.

На осемнайсетия ден, когато минахме остров Таити, се разрази голяма буря, която издигна във въздуха нашия кораб на височина горе-долу хиляда морски мили и го държа дълго време над водата.

Най-сетне духна благоприятен вятър, опъна платната и ни понесе с необикновена скорост. Така плавахме повече от шест недели над облаците и открихме една голяма страна, кръгла, бляскава като светещ остров. Спряхме на едно чудесно пристанище, слязохме на суша и забелязахме, че новата земя е населена с хора.

Край нас се ширеха градове, видяхме много дървета, планини, реки, езера. Всичко се очертаваше ясно и ние помислихме: дали не сме пак на Земята, която отколе напуснахме?

Но този светъл остров, който се виждаше пред очите ни, беше месечината. Там ние видяхме огромни човеци, яхнали върху крилете на брадати орли. Всеки орел имаше по три глави. За да добиете представа за големината на тия орли, ще ви кажа, че разстоянието от единия връх на орловото крило до другия беше по-дълго от най-дългото наше корабно въже. И наместо да яхат коне като нас, земните хора, лунните жители яздеха птици.

Тъкмо когато слязохме на месечината, нейният владетел водеше война със слънцето. Той веднага ми предложи да ме назначи офицер в своята войска, но аз отказах.