Рудолф Распе - Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Бях изминал горе-долу половината път. Навлязох в една долина петстотин метра под морското равнище и едва тогава усетих, че въздухът не ми стига и дишането ми е затруднено. От друга страна, положението ми беше твърде неудобно. От време на време срещах по пътя големи риби, които отваряха широко устата си, и по изражението им разбрах, че имат желание да ме налапат заедно с коня.

Моето бедно морско конче беше сляпо и само с голяма съобразителност и ловкост можах да се спася от враждебните намерения на тия гладни създания. Бутнах кончето да Върви по-бързо към сушата.

Когато най-сетне наближих холандския бряг, на двайсет метра под водата видях на пясъчното дъно човешко тяло. По дрехите разбрах, че е жена. Учудих се, като долових признаци на живот. Наведох се, хванах я за ръката и я изнесох на брега. Изглеждаше мъртва. Макар че изкуството да се съживяват мъртви хора не беше отишло толкова далеко, както сега, когато на всяка врата по селските кръчми ще видите окачена картина с надпис: «Помощ за удавниците», аз все пак с помощта на един аптекар успях да й раздухам мъничката жизнена искра, която тлееше още в удавената жена.“

С това обикновено свършваше разказът на моя баща.. Дойде ми на ума за тая история, като споменах за прочутата прашка, с която хвърлих назад гранатата. Тази прашка, която от дълги години стоеше в нашата къща, насмалко щеше да свърши в устата на морското конче. А заслугите й са много големи. След като спаси живота на двамата англичани, тя мина в архивата. Една част от нея отнесе избухналата бомба, а другата се пази в музея на нашата къща заедно с най-забележителните и скъпоценни старини.

Наскоро след тия под визи аз напуснах Гибралтар и се върнах в Англия, където пък се случи едно от най-важните приключения в живота ми.

Бях отишъл в Уотшг, за да изпратя различни подаръци на моите приятели в Хамбург. Като си свърших работата, потеглих назад.

Беше пладне. Вървях, капнал от умора. За да се отърва от слънчевия пек, реших да вляза в дулото на едно оръдие и там на хладина да си почина. Влязох, наместих се и съм заспал здравата. Това беше на 4 юни, рождения ден на крал Джордж III. В този ден имаха обичай да стрелят с оръдията, затуй още от заранта ги бяха напълнили. Тъй като никому не минаваше през ума, че аз си почивам в оръдието, артилеристите подпалиха барута, гръмнаха и от гърмежа аз бях прехвърлен през къщите на другия речен бряг, в едно село между Бермонзее и Денфорд. Паднах върху някаква голяма купа сено и там лежах дълго време, без да покажа с нещо, че съм жив, защото гърмежът беше оглушителен.

Подир три месеца цената на сеното се вдигнала толкова много, че стопанинът побързал да го продаде. Купата, върху която аз паднах, беше най-голямата, близо петстотин коли. Затова най-напред разбутали нея. Гласовете на хората, които изправиха стълба на купата, за да товарят сено, ме събудиха. Още полусънен, без да си давам сметка къде се намирам, аз скочих да побягна и тупнах върху стопанина на купата. От падането малко нещо се одрасках. Но стопанинът пострада много повече: той лежеше мъртъв под мене, защото му бях строшил врата. За мое успокоение по-късно научих, че тоя човек бил най-безсъвестен скъперник. Криел храните и плодовете си и чакал да се вдигнат цените. Тогава захващал да продава. С една реч, насилствената му смърт беше справедливо наказание за сторените прегрешения и благодеяние за хората.

Но моето смайване изведнъж порасна, когато си спомних какво се случи и по какъв начин преди три месеца съм дошъл върху купата. Още повече се учудиха моите лондонски приятели, като ме видяха. Те ме търсили, търсили и най-сетне махнали с ръка. „Навярно е умрял“ — рекли.

Когато капитан Фипс, сега вече лорд Мългрейв, потегли за Северния полюс, аз тръгнах да го придружа не като офицер, а като приятел.

Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до един доста отдалечен градус северна ширина. Аз насочих далекогледа си (който е вече познат на читателите от Гибралтарската обсада) и почнах да разглеждам околността. Между другото ще спомена, че обичам през време на пътуването да наблюдавам какво става край мене.

И ето че съзрях близо на половин километър разстояние една ледена планина, висока колкото главната мачта на кораба ни. На този ледник видях две бели мечки. Те се бореха с ярост. Грабнах пушката си и слязох от кораба. Но като стигнах на ледника, забелязах, че пътят, който бях избрал, е много опасен и труден. От време на време трябваше да прескачам страшни пропасти, а на други места ледът беше тъй гладък, тъй хлъзгав, че постоянно падах. Най-сетне се добрах до мечките. И какво да видя: те не се борят, а играят.