Рудолф Распе - Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

И тъй като съм досетлив човек, най-запалителните материали поставих отдолу. Пламъкът бързо обхвана грамадата. За да отклоня всяко подозрение от себе си, аз първи вдигнах шум и тревога. Няма нужда да разказвам за паниката в лагера, когато избухна страшният гръм. Всички смятаха, че нещастието се дължи на подкуп. Тръгнаха слухове, че гарнизонът на обсадената крепост подкупил стражата да унищожи всичките оръдия.

В правителствените известия са дадени точни цифри за големите загуби на противника. Никой не знаеше кому се дължи пожарът. Макар че само аз се отървах през оная нощ в Гибралтар, думица не продумах за подвига си. Не разказах нищичко дори и на генерал Елиът. Граф Артоа, обхванат от панически ужас, хукна да бяга със своите хора и бяга цели четиринайсет дни без отдих, докато най-сетне стигна в Париж. Ужасът, с който нещастието зарази неговите хора, достигна дотам, че в продължение на три месеца парижани не можаха да сложат залък в устата си, а живееха като хамелеони само от въздух.

Два месеца след това събитие ние с генерал Елиът седнахме веднъж да закусим. Ненадейно в стаята, където бяхме, през отворения прозорец влезе една бомба и падна на масата. Генералът направи това, което би направил всеки друг генерал на негово място — мигом хукна навън. Аз обаче грабнах бомбата, преди да се е пръснала, и я отнесох на скалите. От този наблюдателен пункт забелязах, че на морския бряг близо до неприятелския лагер има струпани много хора. Но с просто око не можах да разбера какво правят. Затова взех далекогледа си и видях, че там сред тълпата стоят заобиколени двама наши бойци: генерал и полковник. С тях се бяхме срещнали предната вечер. През нощта те се вмъкнали тайно в неприятелския лагер, но ги хванали и сега се гласяха да ги обесят като шпиони.

Разстоянието беше доста голямо и аз не можех да хвърля бомбата в неприятелския кръг само с гола ръка. За щастие дойде ми на ума, че имам една прашка в джоба си. Сложих бомбата в прашката и я запокитих. Тя се понесе, свирна и падна тъкмо в сборището на неприятелите. Избухна и ги изби до един. Останаха само англичаните — генералът и полковникът, които вече висяха на бесилките. Но за техен късмет две парчета от бомбата улучиха бесилките и ги повалиха. Обесените, като усетиха под краката си твърда почва, почнаха да дирят причината за тоя странен случай. И щом видяха, че цялата стража и палачите са станали плячка на смъртта, те се освободиха един друг от неудобните огърлици, които им стягаха шиите. След това се затекоха към брега, скочиха в една испанска лодка и заповядаха на лодкарите да гребат към нас.

След две-три минути, додето ида и разкажа за случката на генерал Елиът, двамата спасени пристигнаха. Почнахме да си разменяме благодарности и отпразнувахме тоя паметен ден по най-весел начин.

Моят баща, който ми беше оставил за наследство прашката, преди да тръгна за Гибралтар, ми разказа следната весела история:

„През време на моите многобройни пътувания аз се спрях за по-дълго време в Англия — разказваше той. — Един ден тръгнах да се разходя малко край брега, близо до Харидж. Изневиделица ме връхлетя диво морско конче. Аз нямах оръжие. Бръкнах в джоба си и напипах прашката. С нея хвърлих два камъка срещу кончето, ударих го по главата и му избих двете очи. След това се метнах на гърба му и го подгоних през морето. Сложих му подир малко в устата прашката като юзда и го насочих към океана. Подир три часа стигнахме на срещуположния бряг, като изминахме най-малко трийсет морски мили. Продадох това конче за четиристотин жълтици на хотелиера. Той пък почна да показва необикновеното животно с вход и спечели добри пари.

Докато пътувах — продължаваше моят баща, — можах да направя забележителни наблюдения. Кончето, което бях яхнал, не плуваше, а бягаше с необикновена скорост по морското дъно. Подплашихме милиони риби, които никак не приличаха на обикновените. На едни главите стояха в средата на телата, а на други бяха разположени отзад — по опашките. Те ни обкръжиха и пееха чудесно в хор. Някои риби си бяха построили само от вода прозрачни здания, заобиколени с огромни стълбове, в които течащата вода светеше като пламък.

По едно време минахме през някаква грамадна планина, която беше висока горе-долу колкото Алпите. Невиждани дървета растяха по високите канари. Върху тия дървета се бяха настанили омари, раци, миди, раковини и морски охлюви. Някои от тях бяха толкова големи, че за да ги пренесеш, трябва да наемеш кола, а за най-малките — носач. Всичките морски животни, които морето изхвърля на брега и ние ги купуваме на пазарите, са само част от онова, що водата брули от клоните, тъй както вятърът рони дребния плод от дърветата. Омаровите дървета бяха най-дебели, а раковите и мидените — най-големи. Видях, че и малките морски охлювчета растат по дребните храсталаци, които се въдят край дънерите на дърветата като мъх под дъб.