Рудолф Распе - Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Пресметнах най-напред колко ще струват кожите им. Всяка мечка беше голяма като един бивол. Но тъкмо когато посегнах да насоча пушката си, десният ми крак се плъзна и аз паднах на гръб. Силният удар ме лиши от свяст и тъй лежах петнайсет минути. Щом дойдох на себе си, видях, че едното чудовище ме влече, захапало здраво колана на панталоните ми. Горната част на тялото ми беше под мечката, краката назад. Бог знае къде щеше да ме завлече този звяр, ако бях загубил самообладание. Измъкнах бързо ловния си нож, хванах лявата лапа на мечката и отрязах три пръста. Мечката издаде страшен рев от болка и ме пусна. Тогава аз грабнах отново пушката си, гръмнах и си разчистих сметките с моята нападателка, преди да ме е нападнала отново. З Окървавеният звяр заспа вечен сън. Но гърмежът събуди няколко хиляди други мечки, които лежаха по леда. Те се дигнаха и тръгнаха към мене.

Нямах време за губене. Щях да си отида за нищо, ако не беше ми дошло щастливо хрумване. По-бързо, отколкото най-изкусният ловец одира кожата на един заек, аз смъкнах мечата кожа и се намърдах в нея. Сврях главата си вътре, където е била главата на звяра. Додето свърша тази работа, ето че пристигнаха другите мечки — цяло стадо. Трябва да си призная, че под мечата кожа усещах ту жега, ту студ. Но моята хитрина напълно успя. Мечките минаваха покрай мене, душеха ме и ясно беше, че ме взеха за своя посестрима. Аз от своя страна се държах като мечка. Ако бях малко по-дебел, сходството щеше да бъде пълно. Но имаше и малки мечета, които не бяха по-дебели от мене. Като ме измирисаха, т. е. мене и трупа на жертвата, те бърже свикнаха с мене. Аз непрекъснато ръмжах, ревях, сърдех се, но ще си кажа, че в тия работи мечките бяха по-искрени от мене. Само че колкото и да приличах на мечка, все пак си оставах човек и затова почнах да размислям как да използвам доверието на мечките.

От един лекар бях чул, че прекъсването на гръбначния стълб води до мигновена смърт. Реших да опитам. Стиснах ножа си и ударих с него най-едрата мечка отзад, близо до главата. Няма нужда да разказвам, че ако не успеех да поваля мечката, тя щеше да ме разкъса. Но моят опит беше напълно сполучлив и звярът се търкулна в краката ми, без да изпусне никакъв звук. Насърчен от успеха, аз реших по същия начин да се разправя и с другите. Това не беше трудно. Зверовете виждаха, че надясно и наляво падат трупове на техни другарки, но стояха спокойни, защото не знаеха откъде иде злото. Най-сетне, след като натъркалях всичките мечки на леда, аз почувствах същата гордост, каквато е изпитал Самсон след поражението на филистимците 4 4 в Библията Самсон се сражава с филистимците и убива хиляда души с една магарешка челюст. — Б. р. .

Върнах се на кораба, повиках две трети от моряците и с тях отново се прехвърлих на ледената планина. Там одрахме кожите на мечките. Месото им хвърлихме в морето. Задържахме само бутовете.

Като се прибрах в Лондон, пратих от името на капитана няколко бута на лорд-адмирала, на лорд-финансовия министър, на кмета и на търговския съюз. Останалите поделих между приятелите си. Всички ми благодариха с топли писма, а градът ми се отплати, като ме покани на тържествен обяд, който се урежда всяка година в деня на градските избори.

Тръгнаха слухове, че капитан Фипс през време на своето пътуване не е могъл да стигне близо до Северния полюс. Аз излязох да го защитя. Нашият кораб вървеше право към полюса, но щом го натоварих с грамада от кожи и бутове, отиването ни по-нататък щеше да бъде цяло безумие. Ние се излагахме на опасност и щяхме да потопим кораба.

Капитанът често пъти изказваше съжаление, че не можа да вземе участие в подвизите на славния ден — „деня на мечите кожи“. Той завиждаше донякъде на славата ми и се мъчеше да я намали. Често пъти се препирахме с него, пък и сега не сме дотам добре. Така например той твърдеше, че не е Бог знае какво голямо чудо да измамиш мечките, след като се загърнеш в меча кожа. Той би се явил сред тях без маска и все пак зверовете щели да го вземат за мечка.

Но това е много деликатен въпрос. Един добре възпитан човек надали би спорил по тоя въпрос с честолюбивия английски лорд.

От Англия двамата с капитан Хамилтън потеглихме за Индия. Аз водех подире си и моето ловно куче. То беше едно куче, което нямаше цена и никога не се разделяше с мене. Навлязохме навътре в морето, на разстояние триста мили от сушата според най-точното пресмятане, и ето че тогава моето куче се отличи. Веднъж за голямо мое учудване забелязах, че кучето стои неподвижно все на едно и също място. Съобщих това на капитана и офицерите, като добавих, че наблизо има суша, защото кучето ми е подушило дивеч. Всички се разсмяха. Почнаха да ме подиграват. Аз търпеливо преглъщах обидите и не си развалих доброто мнение за кучето.