Иван Радоев - Садал и Орфей ((Опитите на Садал))

АНТИБ. Сега, Евредика!

ЕВРЕДИКА. Да вървим!

(Антиб и Евредика излизат. Влиза Ксантипа.)

КСАНТИПА. Добре дошъл, певецо! Лошо лице имаш. Очите ти са червени.

ОРФЕЙ. Много нощи не съм спал, Ксантипо.

КСАНТИПА. Да повикам ли Евредика?

ОРФЕЙ. Евредика замина.

КСАНТИПА. Как така замина?

ОРФЕЙ. Евредика ще се омъжи за военачалника на Садал.

КСАНТИПА. Какво говориш, певецо? Никакъв военачалник тя не познава.

ОРФЕЙ. (Вика.) Йо!

(Влиза Йо.)

(Орфей хваща ръцете й.) Йо!

ЙО. Болят ме ръцете, Орфей!

КСАНТИПА. Евредика е избягала с някакъв военачалник.

ЙО. Как така избягала?

ОРФЕЙ. Откъде го познава тя?

ЙО. Откак ти замина, Евредика не е споменавала твоето име.

ОРФЕЙ. Нито веднъж?

ЙО. Нито веднъж.

ОРФЕЙ. Благодаря ти, Йо! Така…

(Бързо излиза.)

(В двореца. Марон раздава заплатите на парадинастите. На масата са наредени кесии. При Марон влизат Севт и Ронак.)

МАРОН. Елате, славни певци! Много пъти вие сте идвали тук, за да получите това, което ви се полага като племенни вождове и съветници на царя. За последен път ви посреща Марон на тая маса, която винаги е била щедра към вас. (Подава му една кесия.)

СЕВТ. Защо казваш, че ни посрещаш за последен път?

МАРОН. Моето атинско достойнство не ми позволява да остана повече тук. Аз посветих живота си на Тракия още от времето на Буши. Но вие сами видяхте плесницата, която получих от Садал чрез певеца Орфей.

РОНАК. Видяхме това, Мароне.

МАРОН. Злато и имот в Тракия аз не натрупах. Едничкото скъпо нещо, което имам, това са тия два пръстена. Те са дар на моя баща от великия певец Алкей. Вземете ги! (Дава им пръстените.)

СЕВТ. Ти не бива да си ходиш, Мароне! Твоите съвети винаги са били най-мъдри!

РОНАК. Не прави това, Мароне, ние те молим!

МАРОН. Аз не съм просяк, да се моля за трохи. Оставете ме да изпълня последното си задължение.

(Севт и Ронак излизат. Влиза Кот. Марон му подхвърля една кесия и Кот я хваща ловко.)

КОТ. А другата?

МАРОН. Другата е за Орфей! Свободен си!

КОТ. Ти си…

МАРОН. Можеш да го кажеш, но това ще бъде за последен път. Аз си отивам в Атина. Ако един цареубиец като тебе може да понася оскърбленията на един певец, един атинянин не може.

КОТ. Голяма работа! Една — една! Да не е малко за мирния труд на помощник-военачалника!

МАРОН. Само че това е последната кесия, която получаваш.

КОТ. Кой ти каза, че е последната?

МАРОН. Когато един атинянин пада от своето място, той казва всичко на своя цар, включително и това, как се става царски пълководец.

КОТ. Слушай, хитро старче! Остави своите атински номера. Ти измисли тая работа… Уж ние… а пък ти да го спасиш.

МАРОН. Първо, аз това ще го кажа, защото, второ, и без това си отивам.

КОТ. А кой изпрати ония двамата да режат гърлото на Орфеевия брат?

МАРОН. Аз ги изпратих. Свободен си!

КОТ. Слушай, ти си…

МАРОН. Хубаво си помисли, преди да кажеш тази жълта дума. Свободен си!

(Кот излиза сконфузено. Марон си играе с кесиите весело, размества ги. Влиза Терес, втурва се към масата и прегръща кесиите.)

ТЕРЕС. Ех, чичо Мароне, да ги имах всичките наведнъж! Как мислиш, дали ще ми стигнат в Атина за една година? Много обичам аз тия златни колелца! Нищо не искам от държавата, нищичко! Нито почести искам, нито слава, нито Херодот искам да пише за мене… „И живя славно и преславно Аристарх, и после дойде Солон, и той живя славно и преславно, а после Пизистрат сътвори славни дела за атиняните“, после дойде четвърти и пети, а между тях живя и никому неизвестният Терес, който никога не отиде в Епидавъра, не се подписа нито на един камък, дори един фалос от дърво не издяла, та да се чудят потомките и да го навират в учудените очи на мъжете си… Обичам аз живота, чичо Мароне! И което е най-важното — и животът ме обича. Защото всички хора обичат живота, но животът не обича всеки. А мене знаеш ли защо ме обича? Защото не искам да го разбирам. Оня там, вашият Сократ, искаше да го разбере, и животът му поднесе чашата с отрова. А мене животът ме гледа, смее се и ми вика: „Карай, Терес!“… И аз карам! А, чичо Мароне, как мислиш? Ами че това, дето ти го разправям, аз мога да направя школа като Сократ и да ми викат „учителю“. „Учителю“… Ами чашата?…