Йордан Радичков - Страх

От едната си страна Куче влачи видя голям пън, около пъна се бяха заловили и се точеха нанагоре тънки леторастия, т.е. ластари, израснали за едно лято. Дървото бе повалено, но живец в корените му се бе запазил и тънките ластари бяха надникнали навън крехки и безпомощни, за да продължат посечения от брадва живот… Човекът се обърна назад, та погледна своята брадва — стоманата й светлееше.

Той стъпка остатъка от цигарата, бръмбарът-рогач се разбърза в нозете му, но нали бе многокрак, трудно вървеше из тревата, щото безбройните му крака се заплитаха в нея. Куче влачи взе брадвата, но не замахна с нея към дървото, избрано за сечене, ами тръгна из гората да събира сухоежбина. Тук клъцна нещо изсъхнало, там премахна болен клон и преди още да е почнало да се здрачава, събра толкова много сухи дърва, че едва успя да ги върже на сноп и да ги вдигне на рамото си. Той не беше от милостивите, сума дърво е паднало изпод брадвата му, но този път човекът не посегна към живо дърво. Сухото гори по-хубаво от суровото — реши в себе си той и се за-измъква с товара си от гората.

Кучето този път вървеше отпреде му. Гората го закачаше по пътя, искаше си клонака. Тя шумеше дълго подир човека и помахваше с клонките си, но той не й обръщаше внимание, пред очите му се мяркаше непрекъснато зелената секвоя от Лопушанския манастир. Това е в старата Берковска околия, близко край историческото село Лопушна. Излезе от гората, навън бе по-светло, макар че слънцето бе залязло зад планините. Секвоята продължаваше да се мярка пред очите му и слизайки към селото, Куче влачи се чудеше на калугера: как така се е сетил да я пренесе чак от Атонската гора. Калугерът се бе скитал из далечните манастири, преди да си тръгне за българските земи, взел, че изскубнал тайно едно съвсем малко дръвце, увил корените му в земя и мокри парцали, турил всичко това в бездънната си калугерска торба и потя-гайки цървулите си, тръгва пешком да пренесе дръвцето чак в Берковска околия. Ето това е монголоид, рече си човекът, а не онова, дето доктора го мисли! Игуменът на манастира разказваше лани на Куче влачи (лани с доктора те се отбиха да видят козата на манастира, игуменът се оплакваше, че таралеж се бил научил да бозае нощем от вимето й и по причина на таралежа козата почнала да линее), та разказваше той, че това е най-голямото дърво на земята, че живее по хиляда, даже и по две хиляди години и нещо, че е родено в Америка, оттам било пренесено в Атонския манастир, а нашият калугер още през турско време го пренася пешком, за да го засади в манастирския двор. Денем той се крие от башибозук, вечер спира при някой поток, развива дръвцето, пои го с вода на потока, после пак го повива, както се повива бебе, туря го в торбата и хайде — отново на път… Дръвцето е станало могъщо дърво, сега то се извисява високо над манастирския покрив.

Тъй, казваше игуменът, хората и вярата са пренесли, тамяновото дърво са пренесли, лавровото дърво, суеверията, тютюна, царевицата, Пайсиевата история, черницата и копринената буба, а така също и болестите по хората и по добитъка.

„Ами ние какво ще пренесем? — попита Куче влачи и сам си отговори: — Един наръч сухи дърва!“

Ето с какво се занимаваше нашият човек след раздялата си с ветеринарния доктор, със снабдителя и с пощенския служител. Делничност и простота лъха от всичко това, то се заражда вътре в самия човек, развива се там до някаква определена степен и издъхва пак вътре в самия човек без всякакво въодушевление, без всякаква полза от обществото и без всякаква поука за читателя и за пишещия.

След вечеря Куче влачи рече на жена си:

„Време е да се бере хмел!“

Взе стомната да пие вода, но преди да пие, я разклати, защото вярваше, че вечер водата заспива в стомната, а да се пие заспала вода не е хубаво. Човек трябва да събуди водата, преди да отпие от нея.

И Куче влачи тръгна към гробищата да набере от Рабишовата могила обещания хмел и да го отнесе при ония в битовото ханче „Воденицата“. Те ей такива очи ще облещят, като ме видят! — мислеше си той, крачейки в мрака по пътя към гробищата.

Докато Куче влачи крачеше равномерно в мрака към гробищата, познатият на читателя файтон с унилите коне и с унилия файтонджия от Старопатица стоеше в една улица в края на селото. Унилият файтонджия отдавна спеше, глух за кучешките пролайвания и нощните селски шумове. Грубо разтърсване го извади от съня и той извика уплашено, защото видя досами себе си три бели силуета с високи бели гугли.