Йордан Радичков - Страх

Като остана доволна, че удостои с тази похвала мъжа си, тя запретна ръкави и се залови да си гледа спокойно работата. Ни следа нямаше вече от онази механическа играчка, дето ту влетяваше, ту излетяваше от къщата, призовавайки всичките християнски и езически богове на помощ, ами жената съвсем спокойно влизаше в къщата или излизаше, слизайки едно стъпало, примамваше кокошките и с широк размах им хвърляше царевица. Е, и попоглеждаше, разбира се, към Куче влачи и кучето — те съвсем се бяха смалили.

А през това време Куче влачи рече на кучето:

„Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот, като жироскопи !“

По-късно, нагазвайки в дълбоките сенки на гората, се сети за нещо и пак рече на кучето:

„Ще трябва да попитам довечера доктора като какво е това жироскопи !“

В гората си спомни отново за козаря и окончателно реши, че е успял да клъцне дръвцето. Окото му се спря на едно дърво, подпря брадвата на него и свали сетрето си, за да не го притеснява по време на сечта. Огледа го от всички страни, хрумна му внезапно, че е много младо, много стройно и че е грехота да се сече толкова младо дърво. Взе брадвата и сетрето, тръгна да оглежда другите дървета, но те всички бяха млади и стройни.

„Грехота е, повтаряше си той, грехота, нещо по-старо ще намеря. А, ето едно старо!…“

Старо, възлесто, с изпотрошени клони, едно дърво стоеше изправено насреща му с такъв отчаян вид, сякаш не му се живееше вече и цял живот го бе чакало да се появи с брадвата. Птици изпъркаха в клоните на дървото, разлетяха се с писъци из гората. Птича перушинка се завъртя и падна в тревата, кучето изтича към нея, помириса я и погледна стопанина си.

„Това ще клъцна!“ — реши в себе си Куче влачи, подпря брадвата до дървото, окачи сетрето, а сам той седна да изпуши една цигара, опрял гръб на ствола. Бръмбар рогач се появи пред нозете на човека, надигна се на многобройните си крака и почна да го разглежда. Така пушещият дървар и многокракият бръмбар се гледаха доста продължително.

Човекът пушеше в потъналата в сенки гора и като местеше разсеяно погледа си от дърво на дърво, съгледа изненадан една тънка и жилава еврекина (т.е. еврейка). „Я!“ — възкликна Куче влачи. Дръвцето бе застанало помежду няколко дъбака, тънко и крехко, и стоеше тъй странно сред сенчестата и могъща гора, сякаш бе паднало от небето и се бе озовало в чужд, враждебен свят. Дъбаците се извисяваха нагоре, преплитаха клоните си един в друг и нещо си шушукаха. Еврекината стоеше плахо в нозете им, не смееше да мръдне ни с един лист, ще помисли човек, че й се е взел дъхът. Стар глог стоеше зад нея, ситните му листа трепереха от горския хлад.

„Гледай ти! — рече си Куче влачи. — Кой знае откъде е довеяно това дръвце в гората!“

Дожаля му. Почна да оглежда едно по едно дърветата и се изненада, че толкова много различен свят се е събрал на едно място. До стария глог стърчеше круша-дивачка, наполовина разцепена, купчина церови дървета се бяха притиснали едно до друго, като че бяха другоселци ергени, дошли да избират мома, по-нататък лешников храст се загръщаше в меката си шума и пазеше вътре в себе си някаква тайна. Кой знае каква тайна в лешниковия храст нямаше — ако изключим едно птиче гнездо, отдавна изоставено, едно зелено гущерче и цигански охлюв, заспал като заклан. Но и това не е малко, мигар ние в себе си пазиме повече тайни!… Гората бе просичана неравномерно, имаше много стари дървета с наполовина изсъхнали клони, имаше млади и стройни, те бързаха нагоре, да излязат на слънце, имаше криви и усукани, ще речеш, че горските духове са ги усуквали нощем, както се усукват въжета, други стоеха възлести и мрачни, личеше си, че не са от разговорливите. Откъде ли е дошло всичко това, та се е струпало на едно място?

Сети се за японския трендафил пред къщата, в чийто листак се криеше прословутата зелена дървесна жаба, скочила през лятото в стаята и подплашила цялата къща. Той си стои там от памтивека, пренесен е чак от Япония. През последните години покрай пътищата се появи канадска топола, значи, и това дърво много е пропътувало, за да стигне от Канада дотука. Добитъкът, и той така е пътувал, докато се разсели по нашите земи. Добитъкът, както и дървото, не може да говори, но той има очи. Ако боледува, ще надникнеш в очите му и ще разбереш неговата болка. Дървото не може да ти говори, няма очи, за да го погледнеш в очите и да разбереш болката му. Ако замахнеш с брадвата към дървото, то не може да побегне, само ще извика от удара на брадвата.