Йордан Радичков - Страх

Човекът рипна от кокилите, седна на брега да запуши, а ония двамата се поизмиха, единият от тях извади кърпа от джоба си, поизбърса се с нея и я привърза около врата си. Като свършиха работата си край реката, първите двама нарамиха кокилите и тръгнаха покрай зеленчуковата градина, а третият човек тръгна през средата на градината, откъсна си турско цвекье, и го забоде над ухото. Там някъде, в купчината турско цвекье, той хвърли остатъка от цигарата си и помня, че дълго след като мъжете отминаха, тя продължи да дими и да чертае сини криволици върху жълтия фон на цветята. Изравнявайки се с ханчето, тримата мъже се обърнаха, та ни погледнаха с очи, пълни с безразличие.

Ако кажа, че и ние погледнахме на тях с безразличие, няма да е истина. Нещо повече, ние всичките вторачихме в тях и след като бяха отминали, поклащайки новите кокили, продължихме да се взираме вторачено в гърбовете им. Защото и тримата мъже, драги приятели, се оказаха монголоиди. Те отдавна бяха излезли на пътя, смаляваха се и вече се скриваха зад завоя, а ние още продължавахме да се взираме в тях. Никой от нашите не се обади и никой никого не погледна, всеки бе погълнат от своите догадки.

Плясък на вода ни накара да се обърнеме назад към реката. Очаквах да зърна там нови сламени шапки и още кокили, но, слава богу, нищо подобно нямаше край реката; само нашият куцащ ханджия замяташе серкмето, нагазил до колене във водата.

Отдъхнах си.

Жегата постепенно стихваше, сенките на дърветата се удължаваха, купите сено в ливадите около ханчето също удължиха сенките си, но жетварите, скрити в околиите кичести круши, продължаваха да стържат неистово. Трополенето на железни шини се зачу по пътя, конски звънчета звъннаха, сред тях се прокрадна пръхтене на добичета. Всички зачакахме да видим какво ще се покаже по пътя. Не чакахме дълго, по пътя се показаха два коня, впрегнати във файтон. Файтонджията бе седнал ребром, разказваше нещо на пътниците зад себе си и непрекъснато сочеше с камшика към соватите от южната страна на ханчето, където продължаваше да се извива едва доловимият пушек от невидими огньове. Сред зелените совати пъстрееха стада добитък. „Че това е файтонът на лесничейството — обади се един от нашите, — познавам левия кон, звездочелия. Да, на лесничейството е, на лесничейството!“ — въодушеви се човекът и се размърда върху стола си, по останалите му казаха да мълчи, защото всички видяхме, че пътниците във файтона не бяха облечени в зелени лесничейски дрехи. Те носеха сиви палта и меки шапки, гледаха в посоката, показана им от камшика на файтонджията. Наближавайки ханчето, пътниците като че по даден знак изгубиха интерес към планинските пасища и се обърнаха с лица към нас. Те поздравиха с кимане на глави, файтонджията, и той се обърна, погледна небрежно ханчето и кимна неопределено с глава. След това ни даде отново гръб и пак почна да сочи с камшика си към южната страна. Един по един пътниците отново се обърнаха към пасищата, изглежда, че съгледаха нещо крайно интересно за тях, защото се понадигнаха във файтона, а най-дребният сочеше нещо с пръста си, файтонджията се наведе над него, да го огледа, проследи посоката на пръста и обърна и той камшика си на тази страна.

Пътниците, както и файтонджията, бяха с жълти лица, скулести, очите на всички придръпнати и без изключение всички бяха с очила. Такива монголоиди съм виждал по филмите, мекото сукно на дрехите им е без всякаква гънка, ризите им са безупречно бели, те кимат учтиво с глави на всички страни, държат се уважително, но без раболепие. Заприличаха ми на китайски наблюдатели, дошли да направят оглед на високите планински пасища.

Още не се бяхме съвзели от изненадата, когато по пътя се зададе велосипедна колона. Боси монголоиди въртяха с лекота педалите, бляскаха спици, а над главите на колоездачите летеше и се огъваше огромен книжен дракон. Драконът шумеше сухо, пукаше и блестеше на слънцето с червени, сини и жълти цветове. Той бе много по-дълъг от колоната на монголоидите, опашката му метеше пътя от единия до другия шанец. Велосипедистите се движеха като видение, носейки подвижния дракон над главите си. Книжният дракон ту ги изпреваряше, ту изоставаше малко от тях, създаваше се впечатлението като че ли монголоиди и дракон се надбягват по шосето. Те се появиха като видение и изчезнаха като видение по пътя, без дори да ни погледнат.

Дълго след като отминаха, в ушите ми продължаваха да скърцат металните вериги на велосипедистите, да пукат спици и остро и сухо да пращи огъващото се книжно чудовище. Велосипедната колона на монголоидите изчезна зад завоя, сянката, паднала от планината, я погълна, но драконът, привързан с въжета, още дълго продължи да плува и да се гъне в пространството. Тъй като никакви хора не се виждаха, това книжно чудовище действуваше на всички ни мистично… Над всичко отгоре ято птици се появи над ханчето, ятото имаше форма на йероглиф, йероглифът се завъртя над нас и пое по посока на пасищата, като при полета изменяше формите си и рисуваше нови йероглифи върху небето. Слънцето се скри, но планината още светлееше, в планината се мръква бавно, здрачът идва след дълъг, мъчителен размисъл, а над дългия и мъчителен размисъл летеше и се огъваше птичият йероглиф, ту приличен на птича игра, ту на тайнствен знак. 2