Йордан Радичков - Страх

Куче влачи погледна с чистите, по детски любопитни очи пощенския служител в пълна бойна униформа, после погледна снабдителя и най-после се спря на ветеринарния, ама не посмя да го погледне в очите, а погледна високото му благородно чело. Като се задържа известно време върху челото, Куче влачи плъзна леко погледа си надолу. Ветеринарят го гледаше вторачено в очите. Тоя поглед му беше познат, по същия начин докторът се вглеждаше в очите на болно животно. Каза му:

— Добре!… Щом познавате тази порода кози, излишно е да ви описвам козата, теглена с голямо усилие от бабичката. Повечето от времето тя вървеше гърбом по пътя, бе обърната с лице към козата, теглеше с всички сили въжето и пристъпваше заднишком. Вярно е, че козата бе опърничава, ама изглежда, че и бабата бе опърничава жена. Когато баба и коза се изравниха с ханчето, връвта внезапно се скъса, козата изведнъж тръгна спокойно по пътя, тръскайки огромната си глава, без обаче да спира да врещи злобно и заканително. Бабичката се завъртя на пета, замахна с остатъка от въжето и тъй силно удари животното по цялата дължина на гърба, че се чу плясък като от изстрел. Козата почна да се смее ехидно, бабата подрипна със смайваща за годините си пъргавина и стовари още веднъж остатъка от въжето върху гърба на животното. Вместо ехиден смях по пътя се разнесе истерично врещене. „Бре, бре!“ — почнаха да викат нашите и да се смеят.

Бабата, изглежда, че чак сега ни забеляза, обърна се към нас и тогава ние всички видяхме едно безкрайно старо лице, пожълтяло от старост, застинало в своята възраст. Това лице имаше остро изпъкнали скули и се загрозяваше от две монголоидни очи. Старата жена не отрони нито дума и втори път не се обърна да ни погледне. Козата бе спряла да врещи, бабата вървеше подире й, намотаваше остатъка от въжето и ние всички гледахме подир жена и коза, как се отдалечават в мълчание. „Казах ли ви? — обади се един от нашите. — Ето че първият монголоид се появи! Нищо чудно край огньовете горе в соватите да са насядали вече монголоиди и заедно с нашите пастири да варят мляко. И дори ми се струва, че самите те са напалили тия огньове, нашите пастири палят огън чак на свечеряване…“

Горе в соватите наистина се виждаха синкави пушеци, тънки, едва доловими върху синьото небе; те бяха тъй прозрачни, нежни и едва загатнати, като че загатнати от четката на китайски художник. За да ни успокои, хаджията прошумя подобно гущер по страниците на своята изпокъсана книжка и каза: „Всъщност то това го пише във вечния календар!“

Появата на един монголоид по пътя все още нищо не значи, скъпи приятели, и в тоя смисъл ние всички се разбъбрахме. Ханджията не познаваше старата жена с козата, но това нямаше никакво значение. Сметнахме, че старостта просто се е пошегувала с това лице, изостряйки скулите му и придърпвайки очите встрани. Всички решихме, че появата на бабичката е случайност, и се съгласихме, че ако предположението излезе вярно, то това ще се разбере съвсем скоро поради близостта на ханчето с пътя. И по най-пустия път минават хора, а пътят край това ханче не е от най-пустите.

Не чакахме дълго. Зададоха се мъж, жена и момиче. Ние все още гадаехме дали са монголоиди, или не, когато мъжът и жената ни поздравиха на чист български език и изпод забрадката ни се усмихна широко славянско лице с руси сколуфи. Ханджията прибра вечния си календар и като крачеше широко с единия крак, а с другия крак се подпираше, отиде с една кошница зад ханчето да набере зеленчук. Той мърмореше нещо под нова си, но не му се разбираше дали на нас говори, или говори на себе си.

Ханджията едва бе нагазил в зеленчуковата градина, когато от другата страна на реката се появиха двамина селяни със сламени шапки, нарамили нови кокили. Дървото тъй много светлееше, сякаш кокилите току-що бяха отсечени и издялани в гората. Бяха високи кокили, предвидени за дълбока вода. Като стигнаха до водата, двамата мъже запретнаха крачолите си и макар че бяха боси, не поискаха да прегазят топлата река, ами се качиха на кокилите и тръгнаха тромаво с тях, опипвайки внимателно дъното. На отсамния бряг двамината оставиха кокилите върху тревата, почнаха да се плискат шумно с вода, а през туй време от другата страна се появи трети човек, също със сламена шапка. Той подсвирна на миещите се в реката, един от тях отиде при кокилите и му прехвърли чифт от тях през реката. Третият човек по подобие на другите двама бе също бос, наведе се, та запретна и той крачолите на панталона си, както това бяха направили и онези, плю на ръцете си и подир няколко опита най-после успя да се качи върху високите кокили. Той се крепеше трудно върху тях, едва спазваше равновесие, залиташе ту встрани, ту напред или ситнеше заднишком, но лека-полека се добра до водата и все така залитайки и с криволичене, успя най-после да се добере до двамата мъже.