Йордан Радичков: Въшкарчето

Тежко живееше въшкарчето.

То живееше самотно, изритано отвсякъде, денем се криеше в глухите и тъмни усои на гората и само вечер се измъкваше предпазливо от своето укритие, появяваше се заедно със сивия здрач, самото то превърнато в сив здрач, сякаш не живо същество се показваше от гората, ами сив горски дух изпълзяваше от тайните ниши на неразгаданата природа. Бе се родило съвсем малко, може би още недоносено в утробата на майката, по-големите от него го гонеха непрекъснато, когато майката лягаше да кърми новородените, силните го избутваха, то обикаляше около тях, сумтеше, подтичваше напред-назад, квичеше тихо или пък заставаше на страна неподвижно и съвършено озадачено. Не се дохранваше, ни един ден не позна ситостта, растеше бавно, непрекъснато се препъваше, все повече изоставаше от братята и от сестрите си, грозни кичури четина щръкнаха от него във всички посоки, неравномерни ивици се изтеглиха по дължината на мършавите му хълбоци, кафяво и черно се смесваха върху него без всякакъв ред и хармония, та няколко месеца поред се скиташе из гората, прилично на онези пънкове, дето блуждаят из европейските градове на Запада, като разнасят по улиците своите скандални и грозни прически, наклъцкани грубо с ножици, боядисани, в синьо и в оранжево, странно защо наречени протестни прически.

Светлият цвят на скитника постепенно потъмня, но четината, не се заглади, а остана тя да стърчи на сплъстени кичури по мършавото му изгърбено тяло. Стадото сякаш усещаше с някакъв свой стаден инстинкт, че този проскубан гръбльо е случайност, грешка и отклонение от природния ред или пък някоя нелепа идея в загадъчната глава на природата. Затуй го отхвърли от себе си, тъй както здравият организъм отхвърля от себе си чуждото тяло, за да не се смеси то с останалите и да бъде една постоянна и скрита опасност за вида, за неговото отслабване или намаляване на жизнеността му. Освен че го блъскаха с муцуните си и оставяха синини по мършавите му хълбоци, те хапеха настървено и злобно ушите му, тъй че малкият нещастник с пронизително квичене и с бяг се спасяваше от своите мъчители, завираше се в някой непроходим гъстак, там в сенките му чакаше да преминат болките, но мухи подушваха отдалеко с мръсните си носове миризмата на пресни рани и се завираха при него, за да облизват раните му и да го мъчат.

Раните заздравяваха, но ушите на нещастника останаха нацепени и обелени по върховете, тъй че на места хрущялът се белееше и това още повече загрозяваше малкия скитник. Самотата го научи да стои винаги нащрек, готов бе да изчезне мигновено и при най-малкия шум. Него дори сойките го стряскаха при всяко свое подвикване и всяка счупена съчка го караше да застава неподвижно и да обработва внимателно всеки един звук, или най-малките, едва доловими шумове, всяка въздишка на вятъра, идваща отдалече, миризмата на дим, моторна миризма или тежката и лепкава миризма на човек.

Тежко живееше въшкарчето…

Аз се извинявам, че в присъствието на прелюбезния човек и на моя великодушен читател наричам въшкарче едно грозно и диво същество, мършаво и гърбаво, постоянно гонено и преследвано, навсякъде бито, отритнато отвсякъде и от всички, цялото в рани и в синини, проскубано и неугледно, но какво мога да направя аз — нищо не мога да направя, защото самият прелюбезен човек измисли това име и го даде той, не, ами дамгоса с него малкия и грозен дивак, този черен галаган, търкулнат по най-небрежен начин и напосоки от съдбата. Всемогъщата съдба, мисля аз, би могла да събере в едно прелюбезния човек и въшкарчето и като ги залепи на лицевата и на опаката страна на една и съща монета, да започне да подхвърля монетата във въздуха, играейки си с нея на ези-тура. Аз ни ези имам куража да избера, ни тура!… Или би могла съдбата, ако поиска, да разбърка човек и въшкарче, тъй както играчът на табла разбърква заровете, преди да ги хвърли пред себе си. Мигар знаем ние, мой прелюбезни човеко, и мигар можем да кажем кой именно ни разбърква нас като зарове и като ни хвърля небрежно пред себе си, можем ли да твърдим със сигурност, докато подскачаме и се търкаляме през този живот, дали чифт отбелязваме, или тек! Аз нищо не мога да кажа, а който може, нека пръв хвърли камък по мене… затова оставям заровете да се търкалят и да подскачат и докато съдбата си играе небрежно на ези-тура, ще побързам да се върна при вършакарчето, сажда сива, запокитена в лоното на природата.