Йордан Радичков - Въшкарчето

Трудно ми е да кажа колко път пробягваше. Всяка нощ бе в постоянно дебнене и движение сам в своя свят на самотник, малък и смешен единак, рано изпаднал зад борда, без обаче да погине, и мисля, че още много пясък имаше да изтича на тънка струйка в пясъчния часовник на този малък и мършав мърльо… Една нощ обикаляше малка картофена нива, боеше се да излезе от тъмната ивица на гората, откъм нивата идеше към него на талази сладката миризма на картофи, но недалече, на фона на звездното небе, стърчеше странният силует на някакво човекоподобно същество. То не дишаше и не излъчваше никаква тежка миризма, но тъй като бе побито в нивата, плашеше, защото наподобяваше донякъде косачите от ливадите, пастирите на овцете, каруцарите от каруците или пешеходците, димящи с цигарите си по планинските пътеки и склонове. Знаеше една дива джанка, ходеше нощем да яде окапалите по земята плодове, но отдавна вече не намираше там нищо, затуй се премести към картофената нива. За втори път идваше, но онуй стърчащото в нивата го караше да бъде предпазливо. Горкото животно, то не знаеше, че това е едно безобидно плашило, побито в нивата от своя наивен стопанин с надеждата, че ще опази картофите от набезите на диви свине. И ето че докато стоеше и се ослушваше в тъмната ивица на гората, чу как от срещуположната страна нещо тежко идеше през гората, чупейки по пътя си сухите клони. То излезе от гъстото, сякаш разполови гората на две половини, пръхтеше силно и без да се спира, започна да преорава картофената нива. Беше огромен глиган.

Земята пукаше под натиска на рилото му, едрите грудки хрущяха в голямата му уста, дивото животно дъвчеше шумно, една част от картофите, разполовени на две, падаха от устата му, другата то преглъщаше с шумно мляскане. Малкото напрегна своите жили и мускули, престраши се, направи няколко крачки напред, копитата му проровиха меката пръст на нивата. На лунната светлина грозните кичури четина изглеждаха още по-щръкнали и загрозяваха и без това грозното и мършаво дребосъче. Глиганът вървеше към него, сякаш не го забелязваше, ореше картофената нива с тежко пъшкане и когато го доближи, повдигна муцуната си. Рилото му бе мокро, то се огъваше, движеше се, зад него стърчаха и се белееха огромни глиги. Малкият скитник се изгърби, сви се, но подаде боязливо напред своята малка муцунка. Не може да се каже, че глиганът бе много нежен с него. Той го побутна леко с рилото си, толкова леко, че дребосъчето се преобърна в нивата, но застана пак на краката си, загледано с боязливо очакване в гиганта. Той не бе много любезен, но и не бе враждебно настроен към черния галаган, търкулнат случайно в нозете му. Помириса го два или три пъти, като че да запомни миризмата му, обърна се и продължи да оре със страшната си зурла картофената нива, мърльото пристъпи към него, наведе се да опита една грудка и тъй… грудка подир грудка тръгна по петите на тежкото и тъмно чудовище, работейки непрекъснато с нацепените си грозни уши, за да пресява нощните шумове, и като схрускваше бързо картофената грудка, спираше се, за да проверява с влажната си муцуна нощните миризми. Нощта е пълна с капани, самотата го бе научила да бъде нащрек.

Като тръпка усети малкият мърльо, че премина над нивата враждебната миризма на човек… и съчка дочу, че се счупи, не по-дебела от сламка бе тази съчка, но достатъчно шум произведе, за да го накара да изтича напред към глигана и плъзгайки се покрай твърдия му хълбок, покрай плешката му, да застане пряко на пътя и да застине в онази тревожна поза, каквато само дивите свине могат да разбират помежду си. Гневно изпръхтя глиганът и понесе той мигом огромната си и черна маса през нивата. Като че не живо същество, ами торпедо някое летеше към гората. Миг подир това откъм другия край на картофената нива се чу гръм и огромен дулен пламък понесе през тъмното огнената си опашка.

Гората забуча, доловете препредадоха ехото на гърмежа и дълго още се носеше суха шума и се люлееха вейки в тъмнината, бележейки пътя на изчезналия глиган и на малкия горски скитник. От тази нощ глиганът и малкият горски скитник заживяха заедно. Глиганът бе стар единак, с много стари рани по себе си, някои от раните бяха от огнестрелно оръжие, други бяха от глигите на глигани и много олово имаше в тялото си единакът. На гърдите си от двете страни на плещите му бе израснала и се бе оформила същинска броня. Животното излъчваше мощ, мършавият изгърбен мърльо до него изглеждаше като една запетайка. Единакът не се дразнеше от присъствието му. Нещо повече, той започна да се държи дори покровителствено с него, ако излизаха късно в дивечовите ниви или на някое калище и намираха там стадо диви свине, единакът ги разпръсваше, но оставяше край себе си малкия скитник и дори му позволяваше, докато се преобръщаше в калището, да въвира муцуната си в неговата, а понякога сам го повдигаше с глигите си във въздуха и го преобръщаше в тинята, без да го нарани…