Йордан Радичков: Въшкарчето

Въшкарчето се спусна да бяга, но се спря, защото сред кучешкото квичене долови, че нещо тежко и бързо иде през гората към него. Върна се назад, старецът продължаваше да стои клекнал на задницата си, цялата му муцуна бе кървава, глигите му бяха кървави, дори очите му изглеждаха кървави. Стоеше той неподвижно и гледаше гърчещото се и умиращо в нозете му куче. Кучешка смърт — грозна смърт! Грозна миризма идеше откъм кучето, но друга, още по-грозна и тежка миризма удари въшкарчето по муцуната. Това бе тежката и грозна миризма на хора. Тя едва ли не го подлуди. То се изгърби и затича като смахнато около единака, но старецът не му обръщаше никакво внимание, ами продължаваше да стои той неподвижно, сякаш вторачен в падналото отпреде му куче. Пет или шест кучета се втурнаха от гъстака към него, ужасен лай се разсипа и закънтя в дъбовата горичка, шумата страшно шумеше под лапите им, въшкарчето повече не изтрая, смали се то още повече и се изгърби, самата му душица се смали и без повече да се колебае и да чака, се втурна в посока, обратна на кучетата и на шума. Отподире му припукаха пушки, чу глиганът да изревава, кучетата се нахвърлиха настървено върху него, дивият им лай се задави и заклокочи в гърлата им, сякаш се бяха задавили със свинска четина. Ловци викаха, възклицаваха и се вайкаха, единичен изстрел се чу, секна глигановият рев, млъкнаха внезапно кучетата и въшкарчето този миг чу как цялата гора тича по петите му и отвсякъде се прокрадват и го преследват сиви горски духове. Единственото спасение бе да се бяга!… Да се бяга… да се бяга…

Много часове минаха от тази ужасна картина, въшкарчето намери укритие в гъсти борики, нищо в тях не помръдваше и никакъв звук не идеше отникъде към сумрачното му обиталище. По едно време слънцето се изгуби, вятър се появи, плъзна се той като смок по върховете на бориките, едва-едва ги разклати и видя малкият скитник, че някакви бели мушици се завъртат бавно из въздуха и падат край него или отгоре му без жужене.

Като насън беше всичко.

До вечерта стоя в бориките, излезе по тъмно от тях, белите мушици продължаваха да блуждаят из въздуха и да падат съвършено безшумно върху земята… Тръгна без посока, катереше се и се спускаше, все очакваше в тъмнината да излезе на някоя дивечова пътека или да зърне познатия силует на единака. То не знаеше, че единакът висеше сега, окачен на ченгели, и че го деряха в една от махалите под светлината на петромаксова лампа, а наоколо му клечеха кучета, следяха дрането, облизваха се и проскимтяваха. Подир полунощ се свря разтреперано в едни къпини, имаше суха шума в къпините, затопли се в шумата и чу вече в просъница да кукуригат петли. По петлите разбра, че не е много далече от махалите, от които искаше да избяга. На разсъмване се смая, видя, че всичко наоколо му е бяло. Белите и леки мушици продължаваха да се въртят безшумно из въздуха и да падат безшумно върху земята, върху къпиновия храст и върху дърветата. Чисто и светло бе всичко, белотата го плашеше и заслепяваше. За първи път виждаше сняг в живота си, съдбата прояви милост към този отритнат от всички самотник, подир вчерашния ужас покри цялата земя с бяло, за да изтрие всичките грозни следи.

Лежа в къпините през целия ден, от ноздрите му излизаше па̀ра. Надвечер спря да вали, част от небето се проясни, синееше се чисто и светло над гората, а далече зад нея се търкаляше по небето червено слънце, студено и тежко. Въшкарчето се размърда в къпините, измъкна се навън, нозете му затънаха в мекия сняг. Приятно беше и съвсем тихо, то за първи път не чу собствените си стъпки. Продължи внимателно напред, разрови с муцуна снега, бучка сняг остана залепена върху рилото му. На белия сняг този гръбльо изглеждаше още по-мършав, проскубан и грозен, като го гледа човек, може наистина да си каже, че това е само една черна сажда, излетяла от комина на природата и паднала върху чистия сняг по погрешка. Останало отново само̀, то не забравяше да се придържа покрай спасителната ивица на гората, за да може и при най-малката опасност да изчезне в гъстака. И така, като бродираше чистия сняг, придържайки се покрай гората, и гледаше как дърветата сриват безшумно белия товар от себе си, то чу как отнякъде пукна пушка, препъна се от изстрела, падна върху мекия и чист сняг, примляска с уста, защото усети нещо сладко, напомнящо му смътно червения и сладък сок на дивите ягоди. От устата му бликна кръв, червен стана снегът наоколо, а белите снежинки продължаваха да се лутат безцелно из въздуха и да падат съвършено безшумно върху земята и върху въшкарчето. Аз мислех, че то имаше още много пясък в своя пясъчен часовник, но можех ли да предположа, че този пушечен изстрел щеше да пръсне часовника му и да прекъсне неговата тънка пясъчна струйка!