Робърт Шекли: Последното оръжие

— Пробвай сега бластера — каза Парки. Едсел вдигна един от експлозивните пистолети и стреля. Зарядът бе погълнат от мъглата. Той набързо изпита и останалите три оръжия. Нито едно от тях не успя да пробие синята мъгла.

— Сигурен съм, че това би спряло и атомна бомба — тихо каза Парки. — Това е силово поле.

Едсел го изключи и се върна в помещението. В пещерата започваше да се стъмва, тъй като слънцето приближаваше хоризонта.

— Знаеш ли — заговори Едсел. — Ти си доста свестен тип, Парки. Ставаш.

— Благодаря — отвърна Парки с поглед, насочен към купищата оръжия.

— Не се сърдиш, че срязах Факсън, нали? Той щеше да иде направо при правителството.

— Напротив, даже одобрявам действията ти.

— Чудесно. Мисля, че ставаш. Защото ти можеше да ме убиеш, докато аз се занимавах с Факсън. — Едсел не каза, че той би направил точно така.

Парки сви рамене.

— Искаш ли да участваш с мен в създаването на кралството? — попита ухилен Едсел. — Мисля, че можем да се справим. Ще си изберем някое красиво местенце, пълно с хубави момичета и много веселие. Как мислиш?

— Разбира се — каза Парки. — Разчитай на мен.

Едсел го потупа по рамото и двамата тръгнаха между подредените оръжия.

— Всички тези са вече познати — каза Парки, когато стигнаха края на помещението. — Вариации на вече изпитаните.

В края на помещението имаше врата. Върху нея бяха гравирани марсиански букви.

— Какво пише? — попита Едсел.

— Нещо за „Последното оръжие“ — отговори Парки, присвил очи, за да разчете тънките линии. — Предупреждение да не се влиза. — Той отвори вратата. Двамата мъже тръгнаха да влизат и внезапно спряха.

Помещението беше с размери три пъти по-големи от тези на онова, от което идеха. И докъдето можеше да се види, бе изпълнено с войници. Облечени в бляскави дрехи, с пълно бойно снаряжение, войниците бяха неподвижни като статуи.

Те не бяха живи.

До вратата имаше маса и върху нея три предмета. Първият беше сфера с големината на мъжки юмрук и вграден в нея калиброван ключ. До нея бе поставен блестящ шлем. И до тях имаше малка черна кутия с марсиански надпис.

— Това да не е гробище? — прошепна Едсел, загледан с възхищение в силните неземни лица на марсианските войници. Застанал зад него, Парки не отговори.

Едсел отиде до масата и взе сферата. Внимателно завъртя ключа само на едно деление.

— Какво мислиш, че би трябвало да прави това? — попита той Парки. — Не мислиш ли… — Двамата мъже зяпнаха и отстъпиха.

Редиците на воините се бяха размърдали. Те се полюшнаха и застанаха мирно. Но вече не изглеждаха мъртви. Древните бойци бяха живи.

Един от тях с интересна униформа в пурпур и сребро пристъпи напред и се поклони на Едсел.

— Господине, войската ви е готова.

Едсел бе твърде учуден, за да проговори.

— Как сте останали живи след толкова хиляди години? — попита Парки вместо него. — Марсианци ли сте?

— Ние сме слуги на марсианците — отвърна войникът. Парки забеляза, че устните му не се движат. Той говореше по телепатичен път. — Господине, ние сме Синтети.

— На кого се подчинявате? — попита Парки.

— На Активатора, сър — Синтетът говореше, обърнат към Едсел, с поглед вперен в сферата в ръката му. — На нас не ни е нужна храна или сън, господине. Нашето единствено желание е да ви служим и да се бием. — Войниците в строя кимнаха утвърдително.

— Поведете ни в бой, сър!

— Разбира се, ще го направя — каза Едсел, който най-после възвърна говора си. — Ще ви покажа, момчета, как се води бой. Можете да ми вярвате!

Войниците го поздравиха с благоговение три пъти. Едсел се ухили и погледна Парки.

— Какво е действието на другите деления? — попита Едсел. Войникът мълчеше. Явно въпросът бе извън вградените му познания.

— Може да активира други Синтети — предположи Парки. — Тук отдолу може да има още помещения.

— Братя! — извика Едсел. — Ще ви поведа в битка!

Войниците отново издадоха три възхитени вика.

— Приспи ги и дай да си направим плана — каза Парки. Едсел, замаян от видяното, завъртя ключа. Войниците замръзнаха неподвижно.

— Ела навън.

— Хайде.

— И вземи тези неща със себе си.

Едсел вдигна блестящия шлем и черната кутия и последва Парки навън. Слънцето вече бе почти изчезнало и по червената земя се проточваха черни сенки. Беше ужасно студено, но нито един от двамата мъже не забелязваше.

— Чу ли какво казаха, Парки? Чу ли? Те казаха, че аз съм им водач! С такива хора… — Той се изсмя към небето. С тези мъже и тези оръжия нищо не можеше да го спре. Той ще има своята страна… С най-красивите момичета на света! И как ще си прекара само!