Робърт Шекли: Последното оръжие

— Не стреляй — каза Факсън, докато Едсел се прицелваше. — Може да рикошира или кой знае какво. Нека хората на правителството да ги опитат, след като ги продадем.

Едсел натисна спусъка. Храстът на около двадесет и пет метра от тях избухна в яркочервен пламък.

— Не е лошо — каза Едсел, като потупа оръжието с длан. Той го остави и посегна за друго.

— Моля те, Едсел — притеснено го задърпа Факсън. — Няма нужда да ги опитваш. Така може да взривиш атомна бомба или нещо друго.

— Млъквай — каза Едсел, докато разглеждаше оръжието, за да намери спусъка.

— Недей да стреляш повече — замоли се Факсън. Той погледна Парки с надежда да получи подкрепа, но мълчаливецът гледаше Едсел. — Сигурно някое от тези оръжия е виновно за измирането на марсианската раса. Нали не би искал да го включиш, нали?

Едсел гледаше едно място в равнината, което блестеше разтопено, след като бе стрелял.

— Хубава работа. — Той взе друг предмет, с форма на молив. Студът бе забравен. Едсел сега бе напълно щастлив, докато си играеше с блестящите предмети.

— Хайде да тръгваме — каза Факсън и се насочи към вратата.

— Да тръгваме ли? Накъде? — попита Едсел. Той вдигна друго бляскаво оръжие, извито така, че да бъде удобно за ръката.

— Към космодрума — отвърна Факсън. — Да се връщаме и да продадем тази стока, както бяхме планирали. Предполагам, че можем да поискаме всякаква цена. Каквато ни хрумне. Всяко правителство ще плати милиарди за такова нещо.

— Аз обаче размислих — каза Едсел. С ъгъла на окото си той наблюдаваше Парки. Слабият мъж се разхождаше между купищата оръжия, но досега не бе докоснал нищо.

— Слушай — заговори Факсън и се втренчи в Едсел. — Аз финансирах тази експедиция. Планирахме да продадем стоката. Имам право да… Е, може и да не е точно така.

Неизпитаното още оръжие бе насочено точно към корема му.

— Какво се опитваш да направиш? — запита той, като се мъчеше да не забелязва оръжието.

— Няма да го продаваме — заяви Едсел и се облегна на стената, откъдето можеше едновременно да наблюдава и Парки. — Реших, че сам мога да използвам това оръжие. — Той се ухили широко, като продължаваше да наблюдава и двамата. — Мога да въоръжа няколко момчета у дома, като се върнем. Можем лесно да свалим някое от слабите правителства в Централна Америка. После ще си имаме страната завинаги.

— Дааа — каза Факсън, като не отделяше поглед от оръжието. — Само че аз не желая да вземам участие в такова нещо. Отпиши ме.

— Добре — съгласи се Едсел.

— Не се бой, че ще кажа нещо — бързо продължи Факсън. — Няма. Само не искам да се забърквам в никакви убийства. Затова мисля, че ще се върна.

— Разбира се — каза Едсел. Парки стоеше настрана и разглеждаше ноктите на ръцете си.

— Ако си направиш кралството, както си решил, може да дойда — усмихна се едва-едва Факсън. — Може би ще ме направиш дук или някакъв друг вид благородник.

— Мисля, че може да се уреди.

— Чудесно. Късмет. — Факсън помаха с ръка и тръгна да се отдалечава. Едсел го остави да измине двадесетина крачки, после насочи оръжието и натисна спусъка.

Не се чу никакъв звук, нямаше светлинно избухване, но ръката на Факсън бе отрязана напълно. Едсел веднага натисна спусъка отново и направи с ръката си движение отгоре надолу. Дребният Факсън бе разрязан наполовина, а и земята под краката му също бе като срязана с нож.

Едсел се извърна, осъзнал, че е оставил гърба си открит към Парки. Онзи трябваше само да вдигне най-близкото оръжие и да стреля. Но Парки просто си стоеше там със скръстени върху гърдите ръце.

— Този лъч май може да среже всичко — каза Парки. — Много полезно оръжие.

Едсел прекара един прекрасен половин час, като притичваше до вратата и изпробваше различните оръжия. Парки не се помръдна и не се опита да докосне нищо, но наблюдаваше с интерес. Древните марсиански оръжия бяха като нови и явно незасегнати от хилядите години, през които бяха стояли неупотребявани тук. Имаше много огнестрелни оръжия с различна конструкция и възможности. Имаше оръжия, които замразяваха, и други, които изгаряха. Трети трошаха, режеха, коагулираха, парализираха и правеха всичко, което можеше да отнеме живота.

— Хайде да опитаме това — каза Парки. Едсел, който се канеше да изпробва една интересна трицевна пушка, се спря.

— Зает съм — каза той.

— Престани да си играеш с тези играчки. Нека потърсим нещо истинско.

Парки бе застанал до тумбеста черна машина на колела. Двамата заедно я избутаха навън. Парки наблюдаваше, докато Едсел движеше ръчките. Дълбоко в машината се чу слабо бръмчене. После около нея се оформи синкава мъгла. Докато Едсел движеше ръчките, мъглата се разпространи и обхвана двамата мъже.