Робърт Шекли - Пиявицата

Пиявицата чакаше храна. Тя се носеше из огромната пустош на пространството от хилядолетия. Бе прекарала безброй векове в безсъзнание, странствайки между звездите. И неочаквано достигна Слънчевата система. Животворната радиация погали твърдата, суха спора. Гравитацията я привлече.

Една от планетите я притегли заедно с други звездни отпадъци и пиявицата се понесе към нея, все още мъртвешки безжизнена в издръжливата обвивка на спората си. Като една от многото прашинки, вятърът я носеше около Земята, играеше си с нея, а после я остави да падне.

Тя започна да шава. Стените на спората усетиха храна и започнаха да я всмукват. Тя започна да расте… И да се храни.

Франк Конърс влезе през портичката и се изкашля на два пъти.

— Да ме извините, професоре — каза той.

Високият блед мъж, легнал в поувисналия диван, не помръдна. Очилата му с рогови рамки бяха вдигнати на челото и той похъркваше съвсем тихо.

— Ужасно съжалявам, че ви безпокоя — каза Конърс и бутна към тила прокъсаната си филцова шапка. — Знам, че това ви е седмицата за пълна почивка, но в канавката има нещо дяволски странно.

Лявата вежда на бледия мъж трепна, но той не показа с нищо друго, че чува.

Франк Конърс се изкашля пак, хванал лопатата в едната си ръка. По китката му се виеха изпъкнали синкаво-лилави вени.

— Дали ме чухте, професоре?

— Разбира се, че те чух — каза Майкълс с приглушен глас и все още затворени очи. — Намерил си някой елф.

— Какво? — Конърс присви очи към Майкълс.

— Малко човече в зелени дрехи. Нахрани го с мляко, Конърс.

— Не, господине. Мисля, че е камък.

Майкълс отвори едното си око и погледна към мястото, където бе застанал Конърс.

— Ужасно съжалявам — заговори Конърс. Седмицата за пълна почивка беше обичай, изпълняван вече десет години от професор Майкълс, и негова единствена ексцентричност. Цяла зима Майкълс преподаваше антропология, работеше в половин дузина комитети, занимаваше се с физика и химия и въпреки това намираше време да напише по една книга годишно. Когато дойдеше лятото, се чувстваше изморен.

След като пристигнеше във фермата си в щата Ню Йорк, за него съществуваше неизменното правило една седмица да не прави абсолютно нищо. Беше наел Франк Конърс да му готви през тази седмица и да си намира работа, докато професор Майкълс спи.

През втората седмица Майкълс се разхождаше наоколо, радваше се на дърветата и ловеше риба. През третата се печеше на слънце, четеше, поправяше навесите и обикаляше планините. В края на четвъртата вече изгаряше от нетърпение да се завърне в града.

Но седмицата за почивка беше свята.

— Аз наистина не бих ви досаждал за някоя дреболия — извинително изрече Конърс. — Но този проклет камък изяде цели два инча от лопатата ми.

Майкълс веднага отвори и другото си око и седна. Конърс вдигна лопатата. Закръгленият й край бе като отрязан. Майкълс скочи от дивана и обу поизтърканите си мокасини.

— Дай да го видим това чудо — каза той.

Предметът лежеше в канавката, в края на моравата пред къщата, на метър от шосето. Беше кръгъл, с диаметър на автомобилна гума и изглеждаше твърд. Бе дебел около 2–3 сантиметра, поне на пръв поглед, черносив на цвят и със странна мрежа от жили по него.

— Не го пипайте — предупреди Конърс.

— Няма. Подай ми лопатата си — Майкълс взе сечивото и мушна с него обекта. Той изобщо не помръдна. Майкълс подържа лопатата за миг опряна върху него и я отдръпна. Още 2 сантиметра от метала бяха изчезнали.

Майкълс се намръщи и нагласи очилата върху носа си. С едната си ръка опря лопатата върху предмета, а другата задържа съвсем близо до повърхността му. Още една част от острието изчезна.

— Като че ли не отделя топлина — каза той на Конърс. — Ти забеляза ли нещо първия път?

Конърс поклати глава.

Майкълс вдигна шепа прах и я хвърли върху предмета. Прахта изчезна бързо, без да остави следа върху сивочерната повърхност. Един голям камък последва прахта и изчезна по съшия начин.

— Не е ли най-проклетото нещо, което сме виждали, а, професоре? — попита Конърс.

— Да — съгласи се Майкълс и се изправи. — На такова ми прилича.

Той издигна лопатата и я заби в предмета. Когато удари, едва не изпусна сечивото. Беше хванал здраво дръжката, готов да я задържи, когато отскочи. Но лопатата удари тази неподвижна повърхност и остана там. Нямаше забележимо хлътване, но и никакъв отпор.

— Какво мислите, че е? — попита Конърс.