Робърт Шекли - Пиявицата

Чудесен енергиен удар!

За пиявицата всичко беше храна, но все пак съществуваше и възможността да се задави. Енергията се плисна отгоре й, потопи я, изтощи я и пиявицата започна да расте френетично, опитвайки се да преглътне титаничната доза. Беше още малка и бързо се претовари. Издутите клетки, изпълнени докрай, трябваше да поглъщат все повече и повече храна. Напрегнатото тяло произвеждаше нови клетки със скоростта на светлината. И…

И успя да се запази цяла. Енергията бе под контрол и стимулираше по-нататъшния растеж. Нови клетки поеха тежестта и изсмукаха храната.

Следващите дози бяха изключително приятни и лесно погълнати. Пиявицата разшири границите си. Растеше, хранеше се и растеше.

Ето това беше вкусът на истинската храна! Пиявицата почти беше изпаднала в онзи екстаз, в който винаги е била. Тя с надежда очакваше още, но всичко свърши.

И тя започна отново да яде Земята. Енергията, която бе използвала, за да произведе нови клетки, скоро свърши. Сега отново беше гладна.

Винаги щеше да бъде гладна.

О’Донъл се оттегли заедно с деморализираната си армия. Те построиха лагер на петнайсет километра от южния край на пиявицата в евакуирания град Шрунлейк. Сега пиявицата беше с диаметър от над деветдесет километра и продължаваше да расте бързо. Тя се беше проснала по планините Адирондайк и покриваше напълно всичко от езерото Саранак до Порт Хенри и покрайнините на Уестпорт до езерото Чамплейн.

Всички хора в радиус от триста километра наоколо й бяха евакуирани. На генерал О’Донъл бе дадено разрешение да използва водородни бомби с мощност по преценка на неговите учени.

— Какво решиха умниците? — поиска да знае генералът.

Двамата с Майкълс се намираха в кола на една от къщите в Шрунлейк. О’Донъл я бе превърнал в свой команден пункт.

— Какво се моткат? — попита той нетърпеливо. — Пиявицата трябва да бъде взривена бързо. Защо още се мотаят?

— Боят се от верижна реакция — обясни му Майкълс. — Толкова голяма мощност на водородни бомби може да предизвика напукване на земната кора или изгаряне на част от атмосферата. Може да предизвика и поне половин дузина други опасни явления.

— Че да не искат да заповядам атака на нож? — възмути се генералът.

Майкълс въздъхна и седна в едно кресло. Той беше убеден, че методът като цяло е неправилен. Учените на правителството бяха притискани и те търсеха решение на проблема само в една посока. Нямаха нито време, нито възможности да обмислят някакво друго решение с изключение на силовото. А пиявицата само процъфтяваше по този начин.

Майкълс беше сигурен, че в някои случаи унищожаването на огъня с огън е неприложим метод.

Огън. Локи, богът на огъня. И на измамата. Не, отговорът не беше тук. Мислите на Майкълс се бяха насочили към митологията, за да се откъснат от непоносимото настояще.

Влезе Алинсън, следван от още шестима мъже.

— Има сериозна опасност да разцепите Земята на две при положение, че използвате количеството бомби, от които се нуждаете според нашите изчисления — каза той.

— Във време на война трябва да се поемат и рискове — отвърна упорито О’Донъл. — Мога ли да действам?

Майкълс внезапно разбра, че на О’Донъл не му пука дали ще разцепи Земята. Червенобузият генерал бе обхванат единствено от мисълта, че ще командва най-големия взрив в историята на човечеството.

— Не бързайте — каза Алинсън. — Бих искал всички да кажат мнението си.

Генералът едва се сдържаше.

— Само не забравяйте, че според вашите изчисления пиявицата расте със скорост от шест метра в час — каза той.

— И увеличава скоростта на нарастването си — добави Алинсън. — Но това не е решение, което може да се вземе прибързано.

Майкълс отново се бе замислил за митологията. За огнените стрели на Зевс. Ето, това им беше нужно. Или силата на Херкулес.

Или…

Той внезапно се изправи.

— Господа, мисля, че мога да ви предложа алтернативно решение, макар и доста неясно.

Всички погледнаха към него.

— Чували ли сте някога за Антей? — попита той.

Колкото повече ядеше пиявицата, толкова по-бързо растеше и повече огладняваше, Макар да бе забравила раждането си, тя си спомняше много други неща от своя живот. В онова древно минало тя бе изяла една планета. Пораснала огромна и ненаситна, тя бе се насочила към близката звезда и я бе изяла, като бе възстановила клетките си, превърнати в енергия заради пътешествието. А после нямаше повече храна и най-близката звезда бе на огромно разстояние.