Робърт Шекли - Туземният въпрос

— По дяволите! — извика към дърветата. Не искаше повече да се приспособява. Искаше Анита и искаше да живее сред хора. Беше се изморил да бъде сам.

Но какво би могъл да направи?

Като че ли нищо. Той се облегна на едно дърво и се загледа в невъобразимо синьото небе на Ново Таити. Ако бойците не бяха толкова подозрителни, ако не се страхуваха от туземците, ако…

И тогава се досети. Планът беше толкова абсурден и опасен…

— Заслужава си да опитам — каза си Дантън. — Дори и да ме убият.

Той се насочи към граничната линия очертана от бойците. Един пазач го видя, когато приближи кораба и насочи пушката си. Дантън вдигна ръце.

— Не стреляй! Трябва да говоря с вашите водачи!

— Връщай се в резервата си — предупреди го пазачът. — Връщай се или ще стрелям.

— Трябва да говоря със Симеон — заяви Дантън упорито.

— Заповедта си е заповед — прицели се пазачът.

— Чакай! — Силно намръщен, Симеон се появи откъм кораба. — Какво става?

— Този туземец се върна — каза пазачът. — Да го убия ли, господине?

— Какво искаш? — попита Симеон.

— Дошъл съм, за да ви връча декларация за обявяване на война! — каза Дантън.

Думите му разбуниха лагера на бойците. След няколко минути всички мъже, жене и деца се бяха събрали до кораба. Старейшините, възрастни мъже, различаващи се от останалите по дългите си бели бради, бяха застанали от едната им страна.

— Но ти прие мирния договор — заяви Симеон.

— След това обаче разговарях с останалите племенни вождове на острова — каза Дантън и пристъпи напред. — Ние смятаме, че този договор не е честен. Ново Таити е нашата страна. Тя е принадлежала на нашите бащи и на бащите на бащите ни. Тук ние сме отгледали децата си, засаждали сме царевицата си и сме брали плодовете на хлебните дървета. Ние няма да живеем в резерват!

— О, Данта! — изплака Анита, която се появи от кораба. — Помолих те да дадеш мир на народа си!

— Народът не желае такъв мир! — каза Дантън. — Всички племена се събират. Не само моето — синочите, но и дроватите, лорогнастите, ретелсмрочите и вителите. Плюс, разбира се, и техните васални племена, както и тези на свързаните с някаква родствена връзка с тях.

— Колко сте на брой?

— Петдесет или шейсет хиляди. Естествено, не всички имат пушки. Повечето ще трябва да разчитат на по-примитивни оръжия като отровни стрели и копия.

В тълпата се надигна нервно мърморене.

— Много от нас ще бъдат убити — продължи Дантън упорито. — Но това няма значение. Всеки новотаитянин ще се бие като лъв. Ние сме хиляди срещу всеки един от вас. Ние имаме братовчеди на другите острови, които ще се присъединят към нас. Въпреки смъртта и ужаса ние ще ви изхвърлим в морето. Аз казах!

Той се обърна и тръгна към джунглата с гордо изправени рамене.

— Да го ударя ли сега, сър? — пак попита пазачът.

— Свали тази пушка, глупак такъв! — изсъска му Симеон. — Чакай, Данта! Трябва да се разберем. Кръвопролитието е безсмислено.

— Съгласен съм — горделиво отвърна Дантън.

— Какво искате вие?

— Равни права!

Старейшините се събраха и започнаха да обсъждат положението. Симеон ги изслуша и се обърна към Дантън.

— Това би могло да се уреди. Има ли друго?

— Нищо — каза Дантън. — Освен естествено един съюз между управляващия клан на бойците и управляващия клан на Ново Таити, за да се скрепи договорът. Най-добре би било да се сключи брак между техни кръвни роднини.

След като отново се посъвещаваха, старейшините инструктираха Симеон какво да отговори. Военният ръководител бе явно притеснен. Жилите на врата му бяха изпъкнали, но той успя да се сдържи, поклони се на старейшините в знак на съгласие и се запъти към Дантън.

— Старейшините ме упълномощиха да ти предложа кръвно братство — каза той. — Ти и аз, като представители на ръководните кланове на нашите народи, ще смесим кръвта си чрез красива и много символична церемония, после заедно ще разчупим хляб, ще го натопим в сол и…

— Съжалявам — отговори Дантън. — Ние на Ново Таити не ценим подобен обичай. Трябва да бъде женитба.

— По дяволите, човече…

— Това е последната ми дума.

— Никога няма да приемем! Никога!

— Тогава ще има война — заяви Дантън и се отдалечи в джунглата.

Той беше в такова настроение, че наистина бе готов за война. Но как, питаше се, сам човек би могъл да се бие против цял космически кораб, пълен с въоръжени мъже?

Беше се замислил дълбоко, когато Симеон и Анита дойдоха при него в джунглата.