Робърт Шекли - Туземният въпрос

Но какво? Нямаше начин да изпрати сигнал за помощ, нито пък да отлети нанякъде от Ново Таити. Дантън разсъждаваше мрачно по този въпрос, когато в небето се появи една черна точка.

Със затаен дъх той я гледаше как нараства. Боеше се да не се окаже, че е някаква птица или едро насекомо. Но точката продължи да расте и скоро можеха да се видят бледите пламъци, които излитаха и изчезваха откъм единия и край.

Бе пристигнал космически кораб! Вече не беше сам!

Бавно и внимателно корабът обиколи и се приготви да кацне. Дантън се преоблече в най-красивото си пареу — облекло, използвано от хората, живеещи в Южните морета, което му се бе сторило твърде подходящо за климата на Ново Таити. Той се изкъпа, среса се внимателно и зачака кацането на кораба.

Беше един от древните космически кораби с двигателя на Микелсън. Дантън мислеше, че те отдавна вече са излезли от употреба. Но този кораб явно бе пътувал доста дълго. Корпусът му бе изподран и изкривен, безнадеждно остарял, но във вида му имаше някаква упоритост. Името му, гордо изписано на носа, беше Народът на бойния дух .

Когато хората идват от Космоса, те обикновено умират за прясна храна. Дантън събра огромен куп плодове за пътниците на кораба и ги подреди красиво, докато Народът на бойния дух кацаше тежко на брега.

Отвори се тесен люк и се показаха двама мъже. Те бяха въоръжени с пушки и облечени от глава до пети в черна униформа. Огледаха се внимателно.

Дантън хукна нататък.

— Хей, добре дошли на Ново Таити! Боже, колко се радвам да ви видя, приятели! Какви са последните новини от…

— Не се приближавай! — извика един от мъжете. Той бе около петдесетгодишен, висок и невъзможно мършав, с набръчкано грубо лице. Ледените му сини очи пронизаха Дантън като стрели. Пушката му се насочи към гърдите на Дантън. Партньорът му бе по-млад, с широки гърди и кръгло лице, нисък и с много мощно телосложение.

— Какво има? — Дантън се спря.

— Как се казваш?

— Едуард Дантън.

— Аз съм Симеон Смит — каза мършавият. — Военен командир на народа на бойния дух. Това е Джедекия Франкър, помощник-командир. Откъде знаеш английски?

— Че аз винаги съм си говорил английски — каза Дантън. — Вижте, аз…

— Къде са останалите? Къде са се скрили?

— Тук няма други. Сам съм. — Дантън погледна кораба и видя лицата на мъже и жени, залепени по всички прозорчета. — Събрал съм тази храна за вас, приятели. — Той махна с ръка към планината от плодове. — Реших, че може да ви са се прияли пресни плодове след толкова дълго пътуване из Космоса.

Едно красиво момиче с къса руса коса се бе появило до люка.

— Може ли вече да излизаме, татко?

— Не! — каза Симеон. — Не е безопасно. Влизай вътре, Анита.

— Тогава ще гледам оттук — каза тя, втренчена в Дантън с искрено любопитство.

Дантън отвърна на погледа й и през тялото му премина лека непозната тръпка.

— Приемаме подаръка ти — каза Симеон. — Но няма да го изядем.

— Защо? — искрено се учуди Дантън.

— Защото не знаем с какви отрови могат да ни нахранят твоите хора — каза Джедекия.

— Отрови ли? Вижте, нека седнем и да си разясним нещата.

— Какво мислиш по този въпрос? — обърна се Джедекия към Симеон.

— Точно това очаквах — отговори военният командир. — Подкупващи, умилкващи се, но без съмнение подли. Неговите хора няма да се покажат. Чакат из храстите. Сигурен съм. Мисля, че няма да е зле да им дадем урок.

— Правилно — ухили се Джедекия. — Да ги научим на страх от цивилизованите хора — Той насочи пушката си към гърдите на Дантън.

— Хей! — извика Дантън и отскочи назад.

— Татко — обади се Анита. — Но той още не ни е направил нищо.

— Точно там е работата. Като го застреляме, той наистина няма да направи нищо. Единственият добър туземец е мъртвият туземец.

— По този начин — намеси се Джедекия — останалите ще разберат с кого си имат работа.

— Това не е честно! — извика упорито Анита. — Съветът…

— Сега не управлява съветът. Кацането на чужда планета изисква извънредни мерки. Тогава на власт са военните. Ние ще направим онова, което смятаме за най-правилно. Припомни си Лан II!

— Чакай малко — обади се Дантън. — Вие изобщо не разбирате. Тук съм само аз. Няма други. Няма причини да…

Един куршум удари пясъка до левия му крак. Той хукна да се прикрие в джунглата. Друг куршум изсвири наблизо, а трети пречупи една клонка до главата му, когато той се вмъкна в храсталака.

— Така! — чу ръмженето на Симеон. — Това ще им е за урок!