Робърт Шекли - Туземният въпрос

— Колко туземци?

— Чух, че били поне десет пъти повече от нас.

— И сме били въоръжени?

— Разбира се.

— Тогава как би ми обяснила факта, че нито един от бойците не е ранен ?

Тя го изгледа с огромно учудване.

— Но, Данта, скъпи, много от бойците бяха ранени. Някои от тях сериозно. Чудо е, че никой не беше убит в боя!

Дантън почувства, че почвата под краката му се изплъзва. За един ужасен миг той й повярва. Та бойците бяха толкова сигурни в случилото се! Може би все пак си има племе. Стотици диваци с бронзов загар като него самия, скрити из джунглата в очакване…

— Търговецът, който те е научил да говориш английски, трябва да е бил много безскрупулен човек — каза Анита. — Знаеш ли, че междузвездните закони забраняват да се продават огнестрелни оръжия на туземците? Някой ден ще го хванат и…

— Огнестрелни оръжия ли?

— Разбира се, Естествено, вие не можете да ги ползвате добре. Но Симеон каза, че имате много…

— Предполагам, че всичките ви пострадали са с огнестрелни рани.

— Да. Мъжете не са ви допуснали да се приближите достатъчно, за да използвате ножове и стрели.

— Ясно — каза Дантън. Доказателството му бе отхвърлено напълно. Но все пак беше невероятно доволен от това, че не той е лудият. Дезорганизираните войници на бойния дух бяха стреляли из джунглата по всичко, което се движи. Бяха стреляли едни в други. Цяло чудо бе, че не бяха убили някого. Просто чудо.

— Но аз им обясних, че не бива да обвиняват теб — каза Анита. — Теб те нападнаха и народът ти сигурно е помислил, че си в опасност. Старейшините са съгласни, че вероятно е така.

— Приятно ми е да го чуя — каза Дантън.

— Те искат да постъпят разумно. Все пак разбират, че туземците са хора като нас.

— Сигурна ли си? — попита Дантън с лека ирония.

— Разбира се. Затова старейшините свикаха голямо съвещание по въпросите на политиката спрямо туземното население. Ние ще отделим хиляда акра като резерват за теб и племето ти. Това ще бъде напълно достатъчно, нали? Сега мъжете издигат граничните постове. Вие ще си живеете мирно във вашия резерват, а ние ще живеем в нашата част на острова.

— Какво?

— И за да влезе в сила договорът, старейшините поискаха ти да приемеш това. — Анита му връчи едно руло хартия.

— Какво е то?

— Мирен договор, който слага край на войната между народа на бойния дух и местните жители на Ново Таити и възстановява приятелските отношения между тях.

Дантън взе документа. Той видя, че мъжете, които бяха придружавали Анита, издигат дървени стълбове на червени и черни линии. Докато работеха, те пееха, доволни, че са намерили разрешение на туземния въпрос толкова бързо и лесно.

— А не мислиш ли, че може би… хммм… че може би асимилацията би била по-добро решение?

— Аз го предложих — каза Анита и се изчерви.

— Наистина ли? Тоест ти би…

— Разбира се, че бих — Анита отмести погледа си встрани. — Аз мисля, че смесването на две силни раси би било чудесно. И освен това, Данта, колко ли чудесни разкази и легенди би могъл да разкажеш на децата ни!

— Бих могъл да ги науча да ловят риба и дивеч — каза Дантън. — И кои растения могат да се ядат. Такива работи.

— И на вашите колоритни племенни песни и танци — въздъхна Анита. — Би било прекрасно. Съжалявам, Данта.

— И все пак нещо би могло да се направи! Не може ли аз да поговоря със старейшините? Не мога ли да направя все пак нещо?

— Не — каза Анита. — Аз бих избягала с теб, Данта, но те ще ни проследят, независимо колко време би им отнело.

— Никога няма да ни намерят — обеща й Дантън.

— Може би. Иска ми се да можех да поема този риск.

— Скъпа!

— Но не мога. Заради твоя беден народ, Данта! Бойците ще вземат заложници и ще ги убият, ако не се върна.

— Аз нямам народ! Нямам, дявол да го вземе!

— Колко си мил, че говориш така — нежно отвърна Анита. — Но заради любовта на двама не може да се жертва животът на други. Ти трябва да кажеш на своя народ да не пресича границата, Данта. Иначе, който я пресече, ще бъде убит. Сбогом и помни, че е по-добре да се живее в мир.

Тя побягна. Дантън гледаше подире й, ядосан на благородните й чувства, които ги разделяха без каквато и да било причина. И въпреки това я обичаше. Заради любовта, която тя показа към неговия народ. Това че този народ съществуваше само във въображението й, нямаше никакво значение. Тя наистина беше благородно същество.

Най-после той се обърна и потъна в джунглата.

Спря до едно малко, тъмно езеро, обградено с огромни дървета и папрати, и там се опита да обмисли и планира живота си отсега нататък. Анита си бе отишла и заедно с нея всичките му връзки с човешките същества. Каза си, че няма нужда от тях. Имаше си резерват. Можеше да си посади отново зеленчуковата градина, да издяла още статуи, да композира нови сонати, да започне друг дневник…