Робърт Шекли - Академията

Флин се изправи и погледна изплашено през прозореца към тъмната улица.

— Всъщност говорих твърде много. Ако бях по-млад… Но не мога да го направя сега! Дадох ви неразумен съвет! Не мога и да постъпя неразумно на всичкото отгоре!

— Съжалявам — каза Фийрман. — Не биваше да ви моля за това. Но наистина съм ви благодарен. Наистина. — Той стана. — Колко ви дължа?

— Нищо. Желая ви късмет.

— Благодаря. — Фийрман слезе тичешком и хвана такси. След двайсет минути си беше вкъщи.

Коридорът беше странно тих, когато Фийрман се насочи към апартамента си. Вратата на хазайката му беше затворена, но имаше чувството, че е била отворена допреди той да влезе и че старицата сега стои зад нея с ухо, опряно върху дървото. Той забърза и влезе в апартамента си.

В жилището му също беше тихо. Фийрман влезе в кухнята. Роботът му стоеше до печката, а Спийд се беше свил в ъгъла.

— Добре дошли у дома, господине — каза роботът. — Ако пожелаете да седнете, ще ви сервирам вечерята.

Фийрман седна, замислен за плана си. Имаше да се обмислят доста подробности, но Флин е прав. Решението беше да се скрие тук. Да бъде далеч от всякакви погледи.

— Искам утре сутринта първо да отидеш на пазар — каза той на робота.

— Да, господине. — Роботът постави пред него чиния със супа.

— Трябват ни много продукти. Хляб, месо… не, ще купиш консерви.

— Какви консерви, господине?

— Всякакви, стига да отговарят на диетата ми. И цигари. Да не забравищ цигарите! Подай ми солта, ако обичаш.

Роботът стоеше до печката и не помръдна. Но Спийд започна тихо да ръмжи.

— Робот, солта, ако обичаш.

— Съжалявам, господине — каза роботът.

— Какво означава това „съжалявам“? Подай ми солта.

— Не мога повече да ви се подчинявам.

— Защо не?

— Току-що преминахте над червената линия, господине. Вие сте над десетката.

Фийрман го изгледа. После изтича в спалнята и включи психометъра. Черната стрелка стигна бавно до червената линия, поклати се леко и я отмина.

Беше надхвърлил десетката.

Но това нямаше значение. Така си каза. В края на краищата това беше количествено измерване. То не означаваше, че изведнъж се е превърнал в чудовище. Ще се разбере с робота, ще му обясни.

Фийрман излича вън от спалнята.

— Робот! Слушай…

Чу да се затваря входната врата. Роботът си беше отишъл.

Фийрман влезе в хола и седна на канапето. Естествено, че роботът си беше отишъл. Той си имаше вграден психометър. Щом господарят му преминеше червената линия, той трябваше веднага да се върне във фабриката, където са го произвели. Никой с показания над десет нямаше право да командва робот.

Но той все още имаше шанс. В къщата имаше храна. Ще си готви сам. Няма да е чак толкова самотен, след като Спийд е с него. Може би ще му трябват само няколко дни.

— Спийд?

В апартамента не се чуваше никакъв звук.

— Ела тук, момчето ми.

Пак никакъв звук.

Фийрман претърси методично целия апартамент, но кучето го нямаше. Трябва да си беше тръгнало с робота.

Останал съвсем сам, Фийрман отиде в кухнята и изпи три чаши вода. Погледна храната, която му беше приготвил робота, и започна да се смее, но се спря.

Трябваше да се махне бързо оттук. Нямаше време за губене. Ако побързаше, още можеше и да успее. Да отиде някъде. Където и да е. Сега всяка секунда имаше значение.

Но Фийрман стоеше в кухнята и гледаше в пода, а минутите минаваха. Чудеше се защо и кучето го беше изоставило.

На вратата му се почука.

— Господин Фийрман!

— Не — отговори Фийрман.

— Господин Фийрман, вие трябва да напуснете веднага.

Беше хазайката. Фийрман отиде до вратата и я отвори.

— Да напусна ли? И къде да отида?

— Не ме интересува. Но вие не можете да останете повече тук, господин Фийрман. Трябва да си идете.

Фийрман се върна за шапката си, сложи я на главата си, огледа апартамента и излезе. Остави вратата отворена.

Навън го чакаха двама мъже. Лицата им не се виждаха в тъмнината.

— Къде искате да отидете? — попита го единият.

— Че къде бих могъл да отида?

— В Хирургията или в Академията.

— Тогава в Академията.

Те го качиха в една кола и тръгнаха веднага. Фийрман се облегна. Беше твърде изтощен, за да мисли. Усещаше хладния полъх върху лицето си, а леките вибрации на колата му бяха приятни. Но пътуването му се стори безкрайно дълго.

— Пристигнахме — каза най-после един от мъжете. Спряха колата и го заведоха в огромна сива сграда. Влязоха в малка, гола стая. В средата й имаше бюро с табела: РЕГИСТРАТУРА. Почти върху половината от бюрото се бе излегнал някакъв мъж, който спеше и леко похъркваше.