Робърт Шекли - Академията

— Не знам, господин Морган. Живеех си съвсем спокойно, а изведнъж показанията ми започнаха да се качват.

Морган помисли малко и поклати глава.

— Не може да е толкова просто. Преглеждан ли си за мозъчно увреждане?

— Увериха ме, че няма органични промени.

— Терапия?

— Всичко — каза Фийрман. — Електротерапия, анализи, метода на Смит, обучение по Ранъс, девио-мисли, диференциация…

— И какво ти казаха? — попита Морган.

Фийрман си спомни безкрайната редица терапевти, които бе посетил. Бяха го изследвали от всички страни, които предлагаше психологията. Бяха го дрогирали, шокирали, изследвали. Но резултатът беше само един.

— Не знаят.

— Нищичко ли не успяха да ти кажат? — попита Морган.

— Нищо особено. Някакво безпокойство, дълбоко потиснати фобии, невъзможност да приема действителността. Всички са съгласни, че съм здрав. Даже от Персонална реконструкция не успяха да се хванат за нищо.

— Прогноза?

— Не особено добра.

Морган се изправи и започна да се разхожда с ръце на гърба.

— Фийрман, мисля, че това е въпрос на желание. Ти искаш ли наистина да бъдеш част от нашия екип?

— Опитах всичко…

— Сигурно. Но пожела ли да се промениш? Желание! — повиши глас Морган и удари с юмрук дланта си, като да искаше да смаже света. — Имаш ли желание ?

— Предполагам, че не — отвърна Фийрман с искрено съжаление.

— Вземи пример от мен — заговори Морган, застанал пред бюрото с разкрачени крака. — Преди десет години тази агенция беше два пъти по-голяма, отколкото е сега, и се развиваше! Аз работех като луд, разширявах владенията си, инвестирах, печелех пари, много пари.

— И какво стана?

— Неизбежното. Показанията ми скочиха от две цяло и три на седем. Вървях по лош път.

— Няма закон, който да забранява печеленето на пари — възрази му Фийрман.

— Разбира се, че няма. Но има психологически закон против печеленето на твърде много пари. Днешното общество не е пригодено за такова нещо. Конкурентното и агресивното поведение са отхвърлени в голяма степен от нашата раса. Все пак ние живеем така повече от сто години вече. През цялото това време не е имало нови изобретения, войни, каквато и да било голяма разработка. Психологията нормализира нашата раса, като изхвърли ирационалния елемент от мисленето ни. Затова с моето държание и възможности аз все едно играех тенис срещу дете. И не можех да се спра.

Лицето на Морган почервеня и той започна да диша тежко. Но се овладя и продължи с по-спокоен тон.

— Естествено, аз вършех това поради невротични причини. Желание за власт, доста сериозна доза конкурентноспособност. Преминах терапия за замяна.

— Но аз не виждам нищо лошо в желанието да разширяваш бизнеса си — каза Фийрман.

— Мили Боже, ти нищо ли не разбираш от социално здраве и отговорност, мой човек? Та аз бях на път да стана богат . След това сигурно щях да създам финансова империя . Съвсем законно, но ненормално, разбираш ли? А след това кой знае докъде щях да стигна. До непряк контрол над правителството вероятно. Щях да поискам промяна на психологическата политика, за да отговаря тя на собствената ми ненормалност. Ясно ти е докъде може да доведе всичко това.

— Значи се приспособи — каза Фийрман.

— Можех да избирам между мозъчна хирургия, Академията и приспособяването. За щастие аз намерих изход в спорта. И потиснах егоистичните си нагони заради доброто на човечеството. Но важното е следното, Фийрман. Аз бях тръгнал към червената линия. И се приспособих, преди да стане твърде късно.

— И аз с удоволствие бих се приспособил — каза Фийрман. — Само ако знаех какво не е наред у мен. Проблемът е, че наистина не знам.

Морган се замисли и мълча дълго.

— Смятам, че ти е нужна почивка, Фийрман — каза накрая той.

— Почивка ли? — Фийрман моментално застана нащрек. — Искаш да кажеш, че съм уволнен?

— Не, разбира се, че не. Искам да бъда честен, да играя честно тази игра. Обаче аз имам екип, който работи тук — широкият жест на Морган обхвана канцеларията, сградата, града. — Ненормалността е коварно нещо. През миналата седмица показанията на още няколко души започнаха да се покачват.

— И аз съм заразата.

— Трябва да се подчиняваме на правилата — каза Морган, застанал прав пред бюрото на Фийрман. — Твоята заплата ще си върви, докато постигнеш някакво решение на въпроса.

— Благодаря — отвърна студено Фийрман. Той се изправи и си сложи шапката.

Морган положи ръка върху рамото му.