Робърт Шекли: Академията

— Имам изпитателен…

— Излизай — повтори барманът. — Законът сочи, че имам право да не сервирам на деветки. Това дразни клиентите ми. Хайде, чупка.

Работниците на бара останаха неподвижни. Никой не гледаше към него. Фийрман почувства как кръвта се изкачва към лицето му. Внезапно усети, че му се иска да удари този плешив череп, да се развърти из редицата слушащи мъже с един сатър и да изпръска мръсните стени с кръвта им. Да убива. Но, разбира се, агресивното поведение беше ненормално и при това такъв отговор на изпъждането би бил незадоволителен. Затова той потисна импулса си и излезе.

Фийрман продължи да върви, противопоставяйки се на желанието да побегне. Чакаше логиката да му подскаже какво да прави. Но мислите му само се объркваха още повече и привечер вече щеше да падне от умора.

Бе застанал в тясна, пълна с боклуци уличка в края на града. От двете страни се редяха схлупени коптори. Видя написана на ръка табела на прозореца на втория етаж на една от къщурките: „ДЖ. ДЖ. ФЛИН, ПСИХОТЕРАПЕВТ. МОЖЕ БИ АЗ ЩЕ ВИ ПОМОГНА“. Фийрман се усмихна тъжно, като се сети за всички високоплатени специалисти, които бе посещавал. Той си тръгна, но после се върна и се изкачи по стълбището към кабинета на Флин. Отново се ядоса на себе си. В мига, когато бе видял табелата, беше разбрал, че ще се качи. Никога ли нямаше да престане да мами сам себе си?

Кабинетът на Флин беше малък и мръсен. Боята се лющеше от стените и в стаята се усещаше миризма на прах. Флин седеше зад захабено бюро и четеше някакво списание за пътешествия. Беше дребен, оплешивяващ мъж на средна възраст. Пушеше лула.

Фийрман имаше намерение да започне отначало. Но вместо това изрече бързо:

— Вижте, закъсал съм го. Загубих работата си, жена ми ме напусна и съм се подлагал на всякакъв вид лечение. Можете ли да ми помогнете?

Флин извади лулата от устата си и го погледна. Огледа дрехите му, шапката, обувките, като че ли оценяваше стойността им. После заговори:

— Какво казаха другите?

— Всъщност, че нямам никакъв шанс.

— Разбира се, че са казали така — рече Флин бързо и високо. — Тези скъпари се предават много лесно. Но винаги има надежда. Умът е странно и сложно нещо, приятелю, и понякога… — Флин млъкна рязко и тъжно се усмихна. — О, какъв смисъл има? Вие сте орисан, няма съмнение. — Той изтръска пепелта от лулата си и погледна към тавана. — Вижте, нищо не мога да направя за вас. Вие го знаете, аз го зная. Защо изобщо дойдохте тук?

— Търсех чудо — каза Фийрман и приседна на стола.

— Много хора го правят. И на човек понякога му се струва, че може да го намери тук, нали? Били сте в модерните кабинети на различни специалисти. Там не са ви помогнали. Затова сте решили, че един странстващ терапевт може да направи онова, което известните не са успели. Нещо като лирическо отстъпление.

— Нещо такова — усмихна се леко Фийрман.

— О, аз всъщност не съм лош терапевт — каза Флин и напълни лулата си от една парцалива зелена торбичка. — Но истината е, че чудесата струват пари. Винаги са стрували и винаги ще струват. И ако големците не са могли да ви помогнат, аз със сигурност също не бих могъл.

— Благодаря, че ми го казахте — каза Фийрман, но не направи опит да стане.

— Това е мой дълг като терапевт — бавно произнесе Флин. — И да ви напомня, че Академията винаги е отворена.

— Как бих могъл да отида там? — попита Фийрман. — Аз не знам нищо за нея.

— Никой не знае — отвърна Флин. — И все пак съм чувал, че те лекуват всички.

— Смъртта също е вид лечение.

— Но не е призната официално за такова. Освен това не съответства на принципите на времето ни. Това би било нещо като ерес, а ересите са забранени.

— Тогава защо никой не излиза оттам?

— Не питайте мен — отвърна Флин. — Може би те самите не желаят. — Той дръпна от лулата си. — Вие искате съвет. Добре. Имате ли пари?

— Малко — отвърна като замаян Фийрман.

— Добре. Не би трябвало да ви казвам това, но… Престанете да търсите лечение! Идете си у дома. Изпратете робота си да купи храна за цял месец. Затворете се сам за известно време.

— Да се затворя ли? Защо?

Флин го изгледа ядосано.

— Защото сам се подлудявате, като се опитвате да се върнете в нормата, а всъщност ставате все по-зле. Виждал съм това да се случва хиляди пъти. Не мислете за нормално или ненормално поведение. Просто си лежете един-два месеца, почивайте си, четете, дебелейте. А после ще видите как ще се чувствате.

— Знаете ли, мисля, че сте прав — каза Фийрман. — Но не съм сигурен, че трябва да си ида у дома. Днес се обаждах по телефона… Имам малко пари. Не можете ли да ме скриете тук? Можете ли?