Робърт Шекли - Резерват

Най-отзад се влачеше червен дебелак с огромна опашка — поне петнадесет метра.

Всички спряха пред хората и се поклониха. Мина една минута в мълчание, после се разнесе взрив от смях.

Това сякаш послужи за сигнал. Петимата бели мъници скочиха на гърба на жирафоподобния. За миг се засуетиха, след което се покатериха един върху друг. След още няколко секунди се оформи жива пирамида — също като в цирка.

Хората бурно заръкопляскаха.

В този момент червеният дебелак застана на опашката си и заподскача.

— Браво! — аплодира го Симънс.

Петте мъхнати зверчета скочиха от гърба на жирафоподобния и заподскачаха около дебелака.

— Върхът са! — извика бактериологът Морисън.

Жирафът направи неудачно салто и се приземи върху дясното си ухо. Успя да се изправи криво-ляво и се поклони.

Капитан Килпейпър се намръщи. Опитваше се да разбере странното държание на туземците.

А те запяха. Странна мелодия, наистина, но все пак се разбираше, че това е песен. Попяха малко, после се поклониха и започнаха да се пързалят по тревата.

Четиримата от екипажа продължаваха да ръкопляскат. Иреймик извади тефтер и започна да си отбелязва какви звуци издават туземците.

— Е, стига — каза Килпейпър. — Екипажът — обратно на борда!

Четиримата го изгледаха жално.

— Позволете и на другите да погледат — каза им капитанът.

Това сякаш подейства, но походката им не издаваше, че бързат да се приберат.

Килпейпър се обърна към учените:

— Сигурно ще искате да се поогледате още малко?

— Разбира се — отговори Симънс. — Досега не съм виждал подобно нещо.

Капитанът кимна и се прибра в кораба. Срещу него вече излизаше ново каре астронавти.

— Морини! — извика Килпейпър. Помощникът влетя в стаята. — Вземи още един човек от екипажа, разходи се и провери що за метал отчитат приборите. Искам постоянна връзка по радиото.

— Слушам, сър! — Морини се усмихна широко. — Гостоприемни хора, нали, сър?

— Да.

— Страхотна планета! — продължи помощникът.

— Да.

Морини отиде за оборудването, а капитанът седна и отново започна да търси отговор на въпроса кое й беше лошото на тази планета.

На другия ден Килпейпър се зарови в новите доклади и чак привечер успя да свърши с тях. Остави ги настрана и тръгна на разходка.

— Капитане, имате ли малко свободно време? — пресрещна го Симънс. — Искам да ви покажа някои интересни работи в гората.

Килпейпър по навик промърмори нещо и тръгна с биолога. Беше му любопитно да поразгледа тази гора.

По пътя шествието се увеличи с трима туземци. Приличаха на пекинези, но коремите им бяха бели, като на пингвини.

— Ето! — посочи наоколо Симънс с едва сдържано нетърпение. — Разгледайте! Според вас какво е странното на тази гора?

Капитанът се огледа. Стволовете на дърветата бяха много дебели, самите те растяха далеч едно от друго. Толкова далеч, че можеше да се види следващата поляна.

— Тук, например, не можеш да се изгубиш — предположи Килпейпър.

— Правилно, но не е там работата. Разгледайте пак, сър!

Килпейпър се усмихна. Симънс явно го бе довел тук, защото той беше много по-добър слушател от неговите колеги-учени, всеки зает със своите работи.

Зад тях трите пекинеза подскачаха и се търкаляха по земята.

— Няма храсти — забеляза Килпейпър след няколко крачки.

По дънерите пълзяха някакви увивни растения, оцветени като дъга. Отнякъде се появи птица, застана за момент над бяло-червените кученца и отлетя. Беше със сребристи пера и златиста кожа.

— Още ли не можете да видите нищо странно? — нетърпеливо попита Симънс.

— Ами-и… много ярки цветове — продължи с предположенията капитанът. — Какво друго?

— Разгледайте дърветата!

Те бяха натежали от плод. И всички плодове висяха на гроздове, на най-ниските клони, като поразяваха въображението с многообразието от цветове, форми и размери. Едни приличаха на грозде, други на банани, трети на дини…

— Явно сортовете са много — напосоки каза Килпейпър, но все още не можеше да отгатне на какво Симънс се опитва да му обърне внимание.

— Сортовете били много! Я се вгледайте! Десет съвсем различни вида растат на един и същи клон.

Наистина, всяко дърво пращеше от количество и разнообразие на плодове.

— В природата това е невъзможно — обясни Симънс. — Аз не съм специалист, но смело мога да заявя, че тези плодове са от различни видове и между тях няма нищо общо. Това не са различни стадии на развитие на един единствен вид.