Робърт Шекли: Рай II

— Не много — отговори стържещият метален глас. — Изморен ли си?

— Да.

— Ще ти помогна с каквото мога.

Гласът на Флеминг бе страшен, но тишината бе по-ужасна. Докато се прислушваше, Хауард чу дълбоко в сърцето на станцията да се задейства някакъв двигател.

— Флеминг?

— Да?

— Какво е това? Бомбена станция ли?

— Не. Още не мога да разбера предназначението на машината. Не съм напълно интегриран.

— Но сигурно има някакво предназначение.

— Да! — металният глас изскърца толкова силно, че Хауард трепна. — Притежавам невероятно функционална система за синхронизация. Само в областта на температурния контрол мога да постигна промяна от стотици градуси в рамките на микросекунда, да не говорим за възможностите за химически обмен, източници на енергия и всичко останало. И, разбира се, моето предназначение.

На Хауард този отговор никак не му хареса. Звучеше като че ли Флеминг се идентифицираше с машината и възприемаше себе си като космическа станция. Той се насили да заговори отново.

— Защо още не знаеш предназначението й?

— Липсва един жизненоважен компонент — каза след кратка пауза Флеминг. — Една незаменима матрица. Освен това още не съм установил пълен контрол.

Други двигатели се включиха в действие и стените започнаха да вибрират от шума. Хауард усещаше как подът трепери под него. Станцията като че ли се събуждаше, протягаше се и идваше на себе си. Той се чувстваше като в стомаха на някакво гигантско морско чудовище.

Хауард вървя още няколко часа и остави подире си пътека от ябълкови огризки, кори от портокали, тлъсти парченца месо, празна манерка и парче мазна хартия. Сега ядеше непрекъснато, импулсивно, а гладът му беше неудовлетворим. Докато ядеше, се чувстваше в безопасност, защото яденето бе свързано с космическия му кораб, със Земята.

Изведнъж една част от стената се плъзна встрани. Хауард се отдръпна.

— Влез — каза някакъв глас, който той наслуки оприличи на този на Флеминг.

— Защо? Какво е това?

Хауард светна с фенерчето към отвора и видя движеща се лента на пода, която изчезваше напред в тъмнината.

— Изморен си — каза гласът като на Флеминг. — Така ще се движиш по-бързо.

Хауард искаше да избяга, но нямаше накъде. Трябваше да се довери на Флеминг или да се пребори с тъмнината от двете страни на лъча на фенерчето си.

— Влизай.

Хауард послушно се вмъкна и седна върху движещата се лента. Напред виждаше само тъмнина. Той се излегна.

— Вече знаеш ли за какво служи станцията? — попита той тъмнината.

— Скоро ще разбера — отговори гласът. — Няма да излъжа доверието им.

Хауард не попита кои са тези, чието доверие няма да излъже Флеминг. Той затвори очи и позволи на тъмнината да го обгърне.

Пътуването продължи дълго. Фенерчето на Хауард бе в ръката му и лъчът блестеше право нагоре, където се отразяваше в полирания метал на тавана. Той автоматично дъвчеше парче бисквит, макар да не усещаше никакъв вкус в устата си.

Около него машината като че ли говореше, но беше език, който той не разбираше. Чуваше скърцането на движещи се части, които протестираха с писък, когато се триеха една в друга. После бълбукането на машинното масло ги успокои и те се задвижиха тихо, идеално. Двигателите ръмжаха. Забръмчаваха неуверено, с прекъсване, а после започваха да бучат тихичко, когато се събуждаха един по един. И едновременно с останалите звуци се чуваше превключването на автоматичните интегрални схеми, които се самонастройваха за работа.

Но какво ли означаваше това? Легнал по гръб със затворени очи, Хауард не разбираше. Единственият му допир е реалността беше онзи бисквит, който дъвчеше, но скоро и него го нямаше и остана само кошмарът.

Той видя скелетите, маршируващи на планетата, всичките онези милиарди същества, подредени в редици, движещи се из опустошените градове, покрай черни поля и из Космоса. Те минаваха като на парад покрай мъртвия пилот, а трупът му ги гледаше със завист. Нека се присъединя към вас — молеше той, но скелетите само поклащаха глави със съжаление, защото пилотът още носеше товара на своята плът. Кога ще изчезне плътта, кога ще бъда свободен от товара си, питаше трупът, но скелетите продължаваха да поклащат глави. Кога ли? Когато машината стане готова и предназначението й бъде установено. Тогава милиардите скелети ще бъдат избавени, а трупът — освободен от плътта си. С разядените си устни трупът молеше да го вземат сега. Но скелетите забелязваха само плътта му, а тя не можеше да изостави храната, натрупана в задната част на кораба му. Те тъжно отминаваха, а пилотът чакаше в кораба си, мечтаейки плътта му да изчезне.