Робърт Шекли: Рай II

— Кой е? — извика той към коридора. — Флеминг! Чуваш ли ме?

Нямаше отговор.

Той отново завика.

— Кой направи това? Защо запалихте светлините на станцията? Какво направихте с Флеминг? — Заслуша се за момент, после продължи, като едва си поемаше дъх. — Отворете люка! Ще си ида и няма да кажа на никого!

Той зачака, като осветяваше коридора и се чудеше какво ли се крие оттатък тъмнината. Накрая изплака:

— Защо не отворите капан и под мен ?

Хауард се облегна задъхан на стената. Никакъв капан не се отвори. Помисли си, че може и да няма втори. Тази мисъл му възвърна смелостта за момент. Каза си, че трябва да има и друг изход. Тръгна отново по коридора.

След един час все още вървеше, фенерът му осветяваше пътя напред, а зад него се сгъстяваше тъмата. Сега си бе наложил да се успокои и болката в главата бе намаляла. Бе започнал отново да размисля.

Светлините може да са се включили автоматично. Може би капанът също е бил задействан автоматично. Що се отнася до самозаварилия се люк… Това би могло да бъде предпазна мярка във време на война, за да не се допусне някой от враговете да проникне вътре.

Той знаеше, че разсъжденията му не са напълно логични, но това беше най-доброто, което можеше да измисли в момента. Цялата ситуация бе напълно необяснима. Онзи труп в космическия кораб, красивата мъртва планета… Някъде трябваше да съществува връзка между тях. Ако само можеше да я открие.

— Хауард — каза някакъв глас.

Хауард конвулсивно се дръпна назад, като да бе докоснал проводник с високо напрежение. Главоболието го блъсна отново.

— Аз съм — каза гласът. — Флеминг.

Хауард диво завъртя фенерчето във всички посоки.

— Къде? Къде си?

— На около двеста метра надолу, доколкото мога да преценя — каза Флеминг с глас, който отекваше силно по коридора. — Аудиовръзката не е много добра, но няма как.

Хауард седна върху пода на коридора, защото краката отказаха да му се подчиняват. Но въпреки това почувства известно облекчение. Фактът, че Флеминг беше на двеста метра под него, бе все пак нещо реално. Имаше и нещо много човешко и разбираемо, що се отнася до несъвършената аудиовръзка.

— Можеш ли да се качиш? Как да ти помогна?

— Няма как — каза Флеминг. Последва статично изпукване, което Хауард възприе като лек смях. — Май не е останало много от тялото ми.

— Ами къде е тялото ти? — сериозно настоя Хауард.

— Отиде, смачка се при падането. От мен остана само толкова, колкото да се включа в схемата.

— Разбирам — каза Хауард, който се чувстваше странно замаян. — Значи сега си само мозък, чист разум.

— О, има и малко повече от това — каза Флеминг. — Колкото й трябва на машината.

Хауард започна да се кикоти нервно, защото си представи как сивият мозък на Флеминг плува из езерце с кристални води. Но се спря сам.

— Машина ли? Каква машина? — попита той.

— Космическата станция. Мисля, че е най-сложната машина, която съм виждал някога. Тя сама е включила светлините и е отворила люка.

— Но защо?

— Очаквам да открия — каза Флеминг. — Сега съм част от нея. Или може би тя е част от мен. Както и да е, тя се нуждае от мен, защото всъщност не е разумна. Аз й осигурявам разум.

— Ти ли? Но машината не би могла да знае, че ще дойдеш!

— Не говоря специално за себе си. Човекът отвън, в кораба, вероятно е бил истинският оператор. Но и аз ще свърша работа. Ще довършим плановете на строителите.

Хауард направи усилие, за да се успокои. Просто не можеше да мисли. Единственото му желание беше да се измъкне от станцията и да се върне на кораба си. Но за да постигне това, трябваше да получи помощта на Флеминг. На един нов и непредвидим Флеминг. Гласът му звучеше по човешки… Но дали все още беше човек?

— Флеминг — каза неуверено Хауард.

— Кажи, старче.

Това звучеше окуражаващо.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Мисля, че да — каза гласът на Флеминг. — Ще опитам.

— Аз ще се върна. Ще докарам и неврохирурзи — увери го Хауард. — Ще те оправим.

— Не се притеснявай за мен — каза Флеминг. — Аз и сега съм си добре.

Докато вървеше, Хауард загуби представа за часовете. Един тесен коридор следваше друг и се разтваряше към нови коридори. Той се измори и краката му изтръпнаха. Докато вървеше, ядеше. В раницата му имаше сандвичи и той ги дъвчеше механично, за да не губи сили.

— Флеминг — повика той, когато спря да си почине.

След дълга пауза чу едва различим звук като стържене на метал в метал.

— Колко още?