Робърт Шекли: Рай II

Щом влязоха в спиралата за забавяне на скоростта, Хауард се настани удобно в кухнята. Той пресмяташе разходите за гориво и храна, плюс износването на кораба. Към сумата прибави още една трета за всеки случай и си записа числото. Щеше да му бъде нужно по-късно, когато попълва данъчните документи за доходите си.

Те кацнаха в околностите на един град и зачакаха местните митнически власти. Никой не дойде. Направиха стандартните изследвания на атмосферата и микроорганизмите и продължиха да чакат. Още не идваше никой. След половин ден Флеминг отвори люка и двамата потеглиха към града.

Първите скелети, разпръснати върху надупчения от бомби бетонен път, ги учудиха. Изглеждаше странно небрежно. Кой цивилизован народ оставя скелети по пътищата си? Защо никой не ги е почистил?

Градът изглеждаше населен само със скелети. Хиляди, милиони. Натъпкани из разрушени театри, паднали пред праговете на прашни магазини, разхвърляни край издраскани от куршуми сгради.

— Тук трябва да е имало война — каза весело Флеминг.

В центъра на града те откриха площад за паради, където в многобройни редици върху тревата лежаха униформени скелети. Трибуните бяха пълни със скелети на официални лица, офицери, съпруги и родители. А зад трибуните се намираха скелетите на децата, събрали се да гледат парада.

— Така е, война — каза Флеминг и кимна уверено. — Загубили са.

— Очевидно — съгласи се Хауард. — Но кой е спечелил?

— Какво?

— Къде са победителите?

В този момент отгоре премина космическата станция, хвърляйки сянка над мълчаливите редици от скелети. Двамата мъже вдигнаха притеснено глави.

— Мислиш ли, че всички са мъртви? — попита Флеминг с надежда.

— Мисля, че трябва да разберем.

Те тръгнаха назад към кораба. Флеминг започна да си подсвирква радостно и ритна купчина кости от пътя си.

— Станахме богаташи — каза той с усмивка.

— Не още — отвърна внимателно Хауард. — Може да има и оживели… — Той забеляза погледа на Флеминг и без да иска, също се усмихна.

— Май пътуването ни е наистина успешно .

Обиколката на планетата трая кратко. Синьозеленият свят представляваше надупчен от бомби гроб. На всеки от континентите в градовете имаше десетки хиляди скелети на жителите им. В големите градове те бяха милиони. Равнините и планините бяха покрити със скелети. В езерата, горите и джунглите също имаше скелети.

— Каква неразбория! — каза Флеминг, когато накрая спряха високо над планетата. — Колко предполагаш ще да е било населението й?

— Около девет милиарда, плюс минус един — каза Хауард.

— И какво предполагаш, че се е случило?

Хауард се усмихна мъдро.

— Има три класически метода на геноцид. Първият е замърсяване на атмосферата с някакъв отровен газ. Близко до него е радиационното замърсяване, което също убива живота на планетата. И накрая съществуват мутирали лабораторни вируси, създадени специално за унищожаване на цялото население в дадена област. Ако такива вируси излязат изпод контрол, те биха могли да унищожат населението на планетата.

— Вируси — каза Флеминг. Той се закашля, без да иска. — Да не би да предполагаш, че…

— Ако бяха все още активни, вече да си умрял. Всичко това трябва да е станало преди стотина години, ако се съди по костите на скелетите. Вирусите умират при липсата на жив носител.

Флеминг кимна доволно.

— Това си е в реда на нещата. О, жалко за хората. Заради войната и така нататък. Но тази планета наистина е наша! — Той погледна през илюминатора към гъстите зелени поля отдолу. — Как ще я наречем, Хауард?

Хауард погледна към полята, които ограждаха бетонните пътища.

— Можем да я наречем Рай II — каза той. — Това място би било рай за фермери.

— Рай II! Много е хубаво — зарадва се Флеминг. — Предполагам, че ще трябва да наемем група, която да почисти всички тези скелети. Защото иначе изглежда доста страшничко.

Хауард кимна. Имаше много детайли, които трябваше да се доизпипат.

— Ще направим това, след като…

Космическата станция премина над тях.

— Светлините! — изведнъж възкликна Хауард.

— Светлините ли? — Флеминг гледаше към отдалечаващата се сфера.

— Когато приближихме. Спомняш ли си? Онези мигащи светлини?

— Вярно — съгласи се Флеминг. — Мислиш ли, че някой може да се е скрил в станцията?

— Трябва да разберем веднага — отвърни мрачно Хауард. Докато Флеминг обръщаше кораба, той отхапа голямо парче от ябълката, която държеше в ръка.