Робърт Шекли - Разрешително за престъпник

— Да убиеш генерал е равносилно на бунт!

Том пак свали ножа и пусна кмета.

— Извинявай.

— Няма нищо — каза кметът. — Естествено е да сгрешиш. Аз бях чел за тези неща, а ти не си… Не беше нужно да го правиш. — Пое дълбоко дъх и добави: — Е, трябва да вървя. Инспекторът иска списък на хората, които може да мобилизира.

— Сигурен ли си, че убийството е необходимо? — извика след него Том.

— Да, несъмнено — отвърна кметът и продължи бързо нататък. — Но не убивай мен.

Том мушна ножа в колана си.

Не мен, не мен. Всеки би казал това. Но някой трябваше да бъде убит. Кой? Не можеше да убие себе си. Това щеше да е самоубийство и нямаше да се брои.

Потрепери, защото си спомни реалистичната представа за смъртта от кръчмата на Ед. Помъчи се да не мисли за това. Убийството трябваше да бъде извършено.

Пак чу стъпки. Някой идваше!

Приближаваше. Том приклекна и мускулите му се свиха, готови за скок.

Беше жената на Мелничаря, която се прибираше у дома с кошница плодове. Том си каза, че е без значение дали е тя или някой друг. Но не беше в състояние да забрави дългите й разговори с майка му. Нямаше никакъв мотив да я убива.

Жената се отдалечи, без да го види.

Мина още половин час. Появи се още някой. Том позна Макс Тъкача.

Тъкача винаги му бе допадал. Това не означаваше, че не може да има мотив, но… Успя да измисли единствено, че Макс имаше жена и пет деца, които го обичаха и чакаха, които щяха да скърбят за него… Нямаше нужда Били Бояджията да му казва, че това не е мотив за убийство. Скри се още по-дълбоко в сянката и продължи да чака.

Зададоха се трима от синовете на Дърводелеца. Том вече бе мислил за тях. Остави ги да си отидат. Приближи и Роджър Водоносеца.

Нямаше особена причина да иска да го убие, но пък и не бяха приятели. Освен това Роджър нямаше деца, а жена му не го обичаше. Зачуди се дали подобен мотив би удовлетворил Били Бояджията.

Даде си сметка, че не. Нямаше да го удовлетвори… Подобни бяха мотивите му и за останалите им съселяни. Беше отрасъл с тези хора, беше споделял с тях радостите и тъгата си. Как би могъл да има мотив да убие някого от тях?

А трябваше да извърши убийство. Изискваше го разрешителното. Чувстваше се длъжен да оправдае доверието на селото. Но… не можеше и да убива хората, с които бе прекарал живота си.

Чакай, каза си изведнъж и го обзе възбуда. Защо да не убие инспектора?

Мотив? Това щеше да е дори по-ужасяващо престъпление, отколкото ако беше убил кмета… тоест, ако кметът сега не беше генерал и ако убийството му нямаше да е равносилно на бунт. Но дори и кметът още да си беше кмет, убийството на инспектора щеше да направи много по-силно впечатление. Щеше да го убие за слава, заради предизвикателството. По този начин щеше да покаже на Земята колко земна е тяхната колония съвсем недвусмислено. Щяха да си кажат: „В Ню Делауеър има такава жестока престъпност, че изобщо не е безопасно да се каца там. Един престъпник уби нашия инспектор още през първия ден на посещението му! Такива убийци няма в цялата вселена.“

Том осъзна, че това убийство ще е много зрелищно и че точно такова би извършил всеки голям престъпник.

След като за първи път от много време насам се почувства горд от себе си, Том излезе от сянката и се запъти към къщата на кмета. Отвътре се чуваха разговорите.

— … достатъчно пасивно население — говореше господин Грент. — Като овце са всъщност.

— Доста отегчително е тук — отвърна инспекторът. — Особено за войниците.

— Е, какво може да се очаква от изостанали селяци? Поне ще вземем малко войници — каза господин Грент и шумно се прозина. — Стражи, ставайте! Връщаме се на кораба.

Стражи! Том беше забравил за тях. Погледна ножа си с недоверие. Дори и да се спуснеше към инспектора, войниците щяха да го спрат и нямаше да успее да извърши убийството. Вероятно бяха обучени да правят тъкмо такива неща.

А ако имаше оръжие като техните?

Чу, че хората вътре се раздвижиха, за да си тръгват и забърза към селото.

Недалеч от пазара видя пиян войник — седеше на стъпалото пред една къща и волно пееше. Пред краката му се търкаляха две празни бутилки, а оръжието му беше преметнато през рамо.

Том се приближи, извади гумената палка и премери удара си. Войникът изглежда бе забелязал сянката му, защото скочи на крака и се изплъзна. С едно движение свали оръжието от рамото си, удари Том по ребрата и го насочи. Том приклекна светкавично, подкоси краката на войника и го събори. Преди онзи да се съвземе, замахна с гумената палка.