Робърт Шекли - Гладиаторите на Есмералда

— Какъв контраст в сравнение с „Носачката“ — продължи Филакис, — която е конструирана на съвсем различен принцип. С форма на яйце, както подсказва и името й, боядисана в матовочерно, тя има стоманена броня, което допринася много за тежестта й, но я прави ефективна само при директен удар от близко разстояние. „Носачката“ не демонстрира никакви нападателни оръжия, отверстия за оръдия или кулички, от нея не стърчат никакви дула, даже няма и антена. Тя се защитава, като снася мини по пътя на противниковите коли.

„Скорпионът“ профуча край „Носачката“ като златна мълния на следобедното слънце. Той направи завой и мощното му задно оръдие се насочи към фланга на „Носачката“. В този момент земята под „Скорпиона“ изригна. Колата се вдигна на шест метра във въздуха и падна разпарчедосана на шест големи и много малки парчета.

— Е, какво ще кажете за това! — каза Филакис. — Струва ми се, че „Скорпионът“ подцени способностите на „Носачката“ за бързо разполагане на мини, като може би си мислеше, че атаката по фланга е безопасна. В момента колата прави обиколката на победителя. Какъв хаос е само там долу!

— Но и какъв чудесен и възбудителен финал!

— Така си е — каза Мел Прот. — Винаги съм обичал да гледам как големите коли се обстрелват. В стария гараж нощеска ще има окървавени бутала.

— Сигурен ли си в това? — попита Лувейн Сакс.

— Сигурен съм, че така каза зет ми — отвърна Сакс.

— Проклятие — ядоса се Лувейн. — Не очаквах това. Каква чудата идея. Сузър, имаме ли с какво да посрещнем ситуацията?

Сузър се усмихна.

— Очаквах нещо такова. И взех необходимата екипировка.

Той отвори една от платнените торби.

— Хайде, шефе, да побързаме. Скоро е ваш ред.

— Следват състезанията с Мотокоси — обяви Филакис. — Мел, защо не ни разкажеш нещо за тях, като имам предвид, че си трикратен победител в тази дисциплина?

— Но, разбира се, Гордън. Както всички виждате, към колелата на всеки мотоциклет има прикрепени остри като бръснач коси по примера на римляните, които слагали такива на бойните си колесници. Пешаците са въоръжени с мрежа и тризъбец, също като древните римски retiarii, от които сме възприели този обичай. Въпросът е може ли човекът без мотоциклет да се справи с човека на мотоциклет, преди последният да му е видял сметката. Така е малко опростено, но в основата си нещата стоят именно по този начин.

— Понякога изглежда, като че ли мотоциклетистите са в неизгодно положение — каза Филакис. — В края на краищата те трябва да карат и балансират, независимо какво друго правят. Когато пешакът хвърля мрежите си, дори и да не улучи, вниманието на мотоциклетиста се раздвоява, обърква се скоростта му и пешакът има време да изтича зад святкащите коси и да смъкне шофьора с тризъбеца си.

— Това, разбира се, е вярно, Гордън — каза Мел. — Но мотоциклетистите са си разработили собствена стратегия за подобни ситуации. Техните къси, леки и мощни мотори могат да правят удивителни спирания, завои и плъзгания. Те могат да ги слагат легнали и само след секунда да ги изправят на задно колело. Могат да плъзгат мотоциклетите си със задницата напред право в пешака и да го удрят през краката. Понякога могат да сграбчат мрежата, без да губят контрол над мотоциклета, и да влачат пешака по арената зад себе си, докато от него не остане купчина парцали, ако ме извините за израза. Така че не всичко е в полза на пешака.

Долу на арената състезанието бе започнало. Мотоциклетите ръмжаха и виеха, част от тях се въртяха извън контрол, а шофьорите им се гърчеха и извиваха в мрежите и се опитваха да избягнат смъртоносните зъбци. Някои от пешаците също бяха на земята и виеха, докато косите ги кълцаха на парчета.

Ръце, крака и глави се търкаляха по окървавения пясък.

Тълпата бе омаляла от емоции, когато обявиха последните двама оцелели — един пешак и един мотоциклетист — за победители в мелето.

Дадоха кратка почивка, за да могат хората да си вземат нещо за хапване и пийване и да отидат до тоалетните. През това време опънаха високо въжето на Въжедуелистите.

На около триста метра над арената фехтовчиците излязоха на въжето. Всеки от тях бе облечен в цяло трико от еластична лъскава материя. Острите им шпаги проблясваха на слънцето. Те пристъпиха един към друг. Около врата на всеки имаше клуп от жица, която бе навита на голяма макара. Макарата позволяваше на човек да се движи напред-назад по въжето, без да пречи на движенията му. Но ако паднеше от въжето, нямаше да му са необходими повече от стотина метра, за да развие жицата докрай. В този момент с внезапно друсване вратът му щеше да се счупи.