Робърт Шекли: Доктор Вампир и неговите приятели

Напоследък още един човек почна да ме подозира. За нещастие това е Диего Хуан Гарсия, местният полицай.

Гарсия е набит, широкоплещест и с открито лице, но предпазлив — изобщо е примерен полицай. В Сокало го смятат за неподкупен — своево рода ацтекски Катон, макар и не толкова рязък по характер. Ако може да се вярва на зарзаватчийката (а тя като че ли е влюбена в мен), Гарсия предполага, че аз съм немски военнопрестъпник, който се крие тук от правосъдието.

Поразителна догадка, абсолютно невярна всъщност и все пак предчувствието не лъже Гарсия. Той би взел съответни мерки, ако съседите не се застъпваха за мен. Обущарят, месарят, ваксаджийчето и особено зарзаватчийката са изцяло на моя страна. Те са хора на здравия разум и вярват, че съм такъв, какъвто им се струвам. Те дразнят Гарсия:

— Нима не виждаш, че този тих, добродушен чужденец е просто смахнат учен и никаква беля не ще направи.

Поразителна нелепост, също така невярна по същност и все пак интуицията не лъже тези хора.

Безценните ми съседи ме величаят ту доктор, ту професор. Тези почетни титли ги получих просто така, само заради външния си вид. Не съм претендирал за тях, но не ги и отхвърлям. „Сеньор доктор“ е маска, която също ми върши работа.

А защо и да ме вземат за учен? Лицето ми е сурово, квадратно, цялото набраздено от бръчки, имам високо чело, а снопчетата косми около слепоочията и тила са изрядно посивели. Аз така старателно и правилно построявам испанското изречение, че веднага се разбира, че съм европеец. И очилата ми са със златна рамка! Какъв, ако не учен, и откъде, ако не от Германия? Званието задължава и аз обяснявам, че съм университетски професор, че съм в дългосрочен отпуск, тъй като пиша книга за толтеките. Възнамерявам да докажа, че културата на този загадъчен народ е сходна с тази на инките.

— Да, господа, аз смятам, че новата ми книга ще внесе объркване в Бон и Хайделберг. Някои авторитети ще се разклатят. Някои ще се опитат да ме представят за маниак и фантазьор. Работата е в това, че моята теория ще внесе преврат в науката за доколумбова Америка.

Такава личност смятах да разиграя в Мексико. Аз прочетох книгите на Стивънс, Прескот, Вайън, Алфонсо Косо, не ме домързя даже да препиша първата третина от дисертацията на Дрейер относно взаимопроникването на културите, в която той се опитваше да докаже връзката между културите на маите и толтеките. Тези 80 ръкописни страници възнамерявах да представя като собствен труд, а незавършеността му обясняваше пребиваването ми в Мексико. Всеки, който погледнеше на тези премъдри страници, разхвърляни по бюрото, лично щеше да се убеди що за човек съм.

Струваше ми се, че това е достатъчно. Не бях взел предвид хората, сред които живея. Сеньор Ортега е бакалин, но се интересува и от доколумбовата история на страната си и за мое нещастие притежава солидни познания в тази област. Сеньор Андраде, бръснарят, е роден в Пуебло, което е само на пет мили от развалините на Теотихуакан. А хлапакът Хорхе Силверио, ваксаджийчето, мечтае да постъпи в някакъв известен университет и смирено пита дали не мога да промълвя добра дума за него в Бон…

Аз съм жертва на надеждите и очакванията на моите съседи. Аз станах професор по техен, а не по мой образец. С часове вися в Националния антропологичен музей, губя си цели дни в разглеждане на Теотихуакан, Тулу, Ксохикалко. Съседите ме принуждават неуморно да се занимавам с научни изследвания. И в действителност аз ставам този, когото имитирам — учен човек с колосални знания и като допълнение, леко побъркан.

Аз влязох в тази роля и тя ме преобрази. Аз вече действително вярвам, че между инките и толтеките е имало връзка, имам за това неопровержими доказателства, сериозно се замислям за публикуване на откритията си…

Всичко това ме уморява и ме обърква. Миналия месец се случи събитие, което ме изплаши. Сеньора Елвира Масиас, чийто дом наех, ме срещна на улицата, заговори ме и поиска да изхвърля кучето си.

— Сеньора, но аз нямам куче!

— Моля за извинение, сеньор, но вие имате куче! Вчера вечерта чувах много добре как то скимтеше и драскаше вратата. А покойният ми съпруг не търпеше кучета в дома. Той въведе строги правила и аз няма да ги наруша.

— Скъпа сеньора, вие грешите. Уверявам ви…

И тогава отнякъде се появи Гарсия, неотвратим като самата смърт. В изгладена униформа цвят каки, на велосипед и се заслуша в нашия разговор.

— Може би термити са драскали по вратата, сеньора?