Робърт Шекли - Доспехи от сив габардин

Не можеше да преодолее усещането си за странността на тази романтична среща, поставена и ръководена от транзистори, които подсказват на любовниците правилните спонтанни, но и предопределени отговори. Умно измислено, несъмнено, ала нещо не беше в ред.

Той виждаше милиони млади мъже в сиви костюми от габардин и раирани вратовръзки, които се носят из улиците на града, насочвани чрез тихо нашепваните команди от милиони малки транзисторчета. Представи си как операторите на централния видеофонен пулт — добросъвестни, трудолюбиви хора, приключват нощния си труд по романтиката, купуват си вестник и се прибират с метрото вкъщи при съпругите и децата си.

Изглеждаше му отвратително. Но трябваше да признае, че все пак беше по-добре, отколкото да няма никаква романтика. Живееха в модерни времена. Дори романтиката трябваше да се постави върху здрави организационни основи или ще се изгуби в суматохата.

Освен това Хенли се запита наистина ли е толкова странно? В Средновековието вещицата е давала на рицаря талисман, който да го заведе при омагьосаната дама. Днес посредникът дава на мъжа транзистор, който прави същото, и то навярно доста по-бързо.

Напълно възможно е, помисли си той, никога да не е имало истински спонтанна и предопределена романтика. Може тя винаги да е изисквала посредник.

Хенли пропъди от ума си по-нататъшните разсъждения. Плати сметката и излезе да се поразходи.

Този път решителните му и забързани стъпки го отведоха в по-беден квартал на града. Тук боклукчийски кофи очертаваха тротоарите, а от мръсните прозорци на къщите се чуваха мрачен кларинет и пискливи гласове на каращи се жени. Пъстра котка на ивици се взря в него с ахатовите си очи и побягна.

Хенли потръпна, спря и реши да се върне в своята част на града.

— Защо да не продължиш? — подкани го радиото с толкова тих глас, че сякаш говореше в главата му.

Хенли потръпна и отново продължи.

Сега улиците бяха пусти и гробовно тихи. Хенли се забърза покрай огромни складове без прозорци и магазини със спуснати ролетки. Струваше му се, че някои приключения не си заслужават да ги почваш. Това едва ли беше подходящо място за романтика. Може би не трябваше да слуша радиото, а да се върне в светлия, добре подреден свят, който познаваше.

Чу някакво тътрене. Като се взря в една тясна уличка, видя три боричкащи се фигури. Бяха двама мъже, а третата фигура, която се опитваше да се освободи, беше момиче.

Хенли реагира мигновено. Приготви се да се затича и да потърси полицай, за предпочитане двама или трима. Но радиото го спря.

— Можеш да се справиш с тях — му каза то.

Как ли пък не, помисли си Хенли. Вестниците бяха пълни с истории за мъже, които са смятали, че могат да се справят с бандитите. Те обикновено имаха достатъчно време в болницата, за да се терзаят от боксьорските си неуспехи.

Но радиото продължаваше да го подтиква. И осенен от чувство за съдбовност, трогнат от жалните викове на момичето, Хенли свали роговите си очила, прибра ги в калъфката, сложи калъфката в долния си джоб и се хвърли в мрачната бездна на уличката.

Блъсна се право в една боклукчийска кофа, събори я и стигна до борещата се група. Бандитите още не го бяха забелязали. Хенли сграбчи единия за рамото, извъртя го и го прасна с десния си юмрук. Мъжът залитна към стената. Приятелят му пусна момичето и се нахвърли върху Хенли, който замахна с две ръце и с десния си крак.

Мъжът падна и измърмори: „По-леко, бе приятел“.

Хенли се обърна към първия бандит, който го връхлетя като дива котка. Изненадващо нито един от сипещите се удари не го цапна и Хенли го повали с един-единствен добре насочен ляв.

Двамата мъже с мъка се изправиха на крака и побягнаха. Хенли чу единият да се оплаква тичешком на другия: „И това ако е начин да си изкарваш хляба, здраве му кажи!“

Пренебрегвайки тази грешка в сценария, Хенли се обърна към момичето.

То се наклони, за да се опре на него.

— Ти дойде — пророни.

— Длъжен бях — каза Хенли, откликвайки на едва доловимия глас от радиото.

— Зная — промълви момичето.

Хенли видя, че то е младо и прелестно. Черната му коса блестеше под светлината на лампата. Устните му се разтвориха. То го погледна, лицето му се преобрази от настроението, от атмосферата и меката галеща светлина.

Този път Хенли нямаше нужда от командата на транзисторчето, за да го вземе в прегръдките си. Той знаеше формата и съдържанието на романтичното приключение и правилното поведение за една спонтанна, но предопределена любовна история.