Робърт Шекли - Сива вълнена броня

Начинът, който Томас Хенли избра да се запознае с момичето, станало по-късно негова съпруга, си заслужава да бъде описан. Особено значение има той за антрополози, социолози и изследователи на странни явления, тъй като по своята същност е пример за един от най-неразбираемите обичаи на сватосване в края на XX век. И тъй като този обичай продължава да упражнява влияние върху модерната американска промишленост, историята на Хенли е много важна.

Томас Хенли беше висок, строен младеж с консервативен вкус, умерено порочен и прекалено скромен. Когато разговаряше с хората, той го правеше по съответния начин, включително до употребата на жаргона, подходящ както за възрастта, така и за положението му. Той притежаваше няколко сиви вълнени костюма и доста тънки вратовръзки на райета. Можете да помислите, че ще го различите в тълпата по очилата с рогови рамки, но ще сгрешите. Това не е Хенли. Хенли е онзи, другият.

Но кой ли би повярвал, че под кротката му, безлична и спокойна външност бие едно необуздано романтично сърце? Всъщност всеки би си го помислил, защото маската може да излъже само маскирания.

Тъкмо младите мъже като Хенли с техните сиви вълнени брони и очила с рогови рамки са днешните рицари. Милиони от тях пълнят улиците на нашите големи градове, стъпките им са твърди и бързи, очите съсредоточени, гласовете тихи, а облеклото ги прави почти невидими. Като актьори или омагьосани, те живеят своя меланхоличен живот, докато неугасимите пламъци на романтиката ги изгарят отвътре.

Хенли мечтаеше непрекъснато за свистенето и ударите на извиващи се саби, за огромни кораби, носещи се към слънцето с опънати платна, за тъмни и безкрайно тъжни момински очи, които го наблюдават изпод ефирен воал, и това беше напълно естествено. И още по-естествено бе, че той мечтаеше и за по-модерни форми на романтична връзка.

Но една романтична връзка е стока, която трудно се намира в големите градове. Този факт бе признат съвсем наскоро от нашите най-предприемчиви бизнесмени. И една вечер Хенли бе посетен от необикновен търговец.

Хенли се беше върнал в едностайния си апартамент след един доста натоварен петъчен ден в службата. Той разхлаби вратовръзката си и си представи с известна меланхолия дългия уикенд, който му предстоеше. Не му се искаше да наблюдава бокса по телевизията, бе гледал всички филми, които прожектираха из кварталните кина. Най-лошото бе, че момичетата, които познаваше, бяха скучни, а шансовете да се запознае с други на практика бяха нулеви.

Той седна в креслото си. Над Манхатън се разстилаше тъмносиния здрач и Хенли се зачуди откъде би могъл да намери интересно момиче и какво би му казал, ако го открие. И…

Звънецът на входната му врата издрънча.

Обикновено така, без да се обаждат предварително, му звъняха само представители на фонда на пожарникарите или на други организации, които събираха някакви помощи. Но тази вечер би се зарадвал дори и на моментното удоволствие да откаже на някой от тях. Той отвори вратата и видя един нисък, подвижен и ярко облечен господин, който му се усмихваше.

— Добър вечер, господин Хенли — каза бързо дребосъкът. — Аз съм Джо Морис, представител на Нюйоркската служба за романтични преживявания, чиято главна квартира се намира в Импайър Стейт Билдинг и която има клонове във всички градове на Уестчестър и Ню Джързи. Ние обслужваме самотни хора, господин Хенли, а това означава и вас. Не отричайте! Защо иначе бихте си седели у дома в петък вечер? Вие сте самотен, а наша работа и удоволствие е да ви служим. Един блестящ, чувствителен, красив и млад човек като вас се нуждае от момичета, красиви момичета, приятни, съчувстващи момичета…

— Чакайте — строго го прекъсна Хенли. — Ако обслужвате някое модерно бюро за придружителки…

Той млъкна, защото видя, че Джо Морис е разярен. Търговецът едва преглътна, обърна се и си тръгна.

— Чакайте — повика го Хенли. — Извинете!

— Трябва да знаете, господине, че аз съм семеен човек — каза обидено Джо Морис. — Имам съпруга и три деца в Бронкс. Ако и за миг сте си помислили, че е възможно да съм свързан с нещо непочтено…

— Наистина съжалявам. — Хенли покани Морис вътре и го настани в креслото.

Господин Морис веднага възвърна приповдигнатото си и весело настроение.

— Не, господин Хенли — каза той. — Младите дами, за които ви, говоря не са… хммм… професионалистки. Те са мили, нормални, склонни към романтика млади момичета. Но те са самотни. В нашия град има много самотни момичета, господин Хенли.