Робърт Шекли - Специалитет „Златотърсач“

Пясъкомобилът се движеше леко по вълнообразните дюни и шестте му дебели гуми се издигаха и падаха като тежки крайници на двойка слонове. Скритото слънце печеше откъм побелялото от жега небе, обливайки отгоре с горещина брезентовия покрив, и без това загрят достатъчно от излъчването на напечения пясък.

— Не заспивай — каза си Морисън и върна пясъкомобила към набелязания от компаса курс.

Беше двадесет и първият му ден из Скорпионовата пустиня на Венера. Двадесет и първият му ден на борба със съня, докато пясъкомобилът пресичаше дюните и напредваше по гърбиците на пясъчните вълни. Пътуването през нощта би било по-лесно, но трябваше да се избягват доста стръмни клисури и да се заобикалят грамадни скали. Сега вече знаеше защо хората тръгваха на двойки из пустинята. Докато единият караше, другият внимаваше той да не заспива.

— Но е по-добре да си сам — напомни си Морисън. — Така провизиите са наполовина, пък и няма опасност случайно да те убият.

Главата му бе започнала да клюма. Той си наложи да седне изправен. Пейзажът трептеше и танцуваше пред полароидното предно стъкло. Пясъкомобилът се поклащаше и напредваше с измамна лекота. Морисън разтърка очи и включи радиото.

Той беше едър, загорял строен младеж, с ниско подстригана черна коса и сиви очи. Бе пристигнал на Венера с двадесет хиляди долара, така както и други бяха правили преди него, за да открие тук богатството, което го очакваше в Скорпионовата пустиня. Беше се екипирал напълно в Престо, последното градче преди пустинята. Бе похарчил всичките си пари с изключение на десет долара, за да купи пясъкомобила и екипировката си.

В Престо десет долара едва стигаха за едно питие в единствената кръчма на градчето. И така, Морисън си поръча уиски с вода, пийна с миньорите и златотърсачите и се посмя на старовремските приказки за глутниците пясъчни вълци и ескадрилите от лакоми птици, които обитават вътрешната пустиня. Той знаеше всичко за ослепяването от силната слънчева светлина, за топлинните удари и прекъсването на телефонните връзки. Но беше сигурен, че на него няма да му се случи нищо подобно.

Само че сега, след двадесет и един дена, и хиляда и осемстотин мили, той се бе научил да уважава тази безводна пустош от пясък и камъни, с размери три пъти по-големи от Сахара. Тук човек наистина можеше да загине!

Но също така тук човек можеше да стане богат и Морисън беше решил да направи точно това.

Радиото му бръмчеше. На пълна мощност той едва успя да дочуе леки звуци от танцова музика, идещи от Венерасборг. После те изчезнаха и остана само бръмченето.

Той изключи радиото и хвана здраво кормилото с двете си ръце. Леко отпусна едната и погледна часовника си. Девет и петнадесет сутринта. В десет и половина ще спре и ще подремне. В тази горещина човек трябва да си почива. Но ще дремне само половин час. Съкровището лежеше някъде пред него и той искаше да го открие, преди запасите му от храна и вода да са се свършили.

Скъпоценните оголвания на златоносните скали трябва да са някъде отпред! Вече от два дни следваше белезите. Може би ще открие истински богата мина като Кърк през 89-а или Едмондсън и Арслър през 93-та. Ако това стане, той щеше да направи точно същото като тях. Ще си поръча специалитет „Златотърсач“, независимо от цената.

Пясъкомобилът се движеше с постоянна скорост от тридесет мили в час и Морисън опита да се съсредоточи върху трептящия от горещина жълтокафяв пейзаж. Скалите от пясъчник там горе бяха точно с цвета на косите на Джейни.

Когато стане богат, те с Джейни ще се оженят и той ще се върне на Земята и ще купи ферма на дъното на океана. Няма повече да се занимава със златотърсачество. Само един голям удар, така че да може да купи имота си в дълбините на синия Атлантически океан. Може някои хора да си мислят, че развъждането на риба е тъпа работа. Но за него това беше хубаво нещо.

И сега си го представяше. Как херингата плува и хрупа планктона в кошарата си, а той и верният му делфин пазят стадото от сребърната стрела на някоя хищна баракуда или стоманено сивата сянка на акула, появила се иззад кораловата ограда.

Морисън усети пясъкомобила да залита. Той се събуди, стисна кормилото и го изви силно. Докато бе спал, машината се бе изкачила по стръмния склон на дюната. Сега изпод дебелите гуми изскачаха пясък и дребни камъни, а колата боксуваше. След това се наклони опасно. Гумите изсвистяха в пясъка, зацепиха и започнаха да избутват колата по склона.