Робърт Шекли - Специалитет „Златотърсач“

Той изключи телефона и се замисли. Дали имаше на кой друг да се обади на Венера? Само на Макс Крендъл — неговия брокер-бижутер. Но Макс нямаше откъде да намери хиляда и четиристотин долара из скапаната си канцеларийка с размери два на четири метра, намираща се в близост до пазара за скъпоценности във Венерасборг. Макс едва събираше пари за наема си, камо ли да започне да се занимава с притеснени златотърсачи.

— Не мога да моля Макс за помощ — реши Морисън. — Поне докато не съм намерил златната мина, не мога. При това истинска златна жила, а не само следи. Значи, трябва да се справям сам.

Той отвори багажника на пясъкомобила и започна да разтоварва, като трупаше оборудването си върху пясъка. Налагаше се да избира внимателно, защото всичко, което вземеше, щеше да носи върху собствения си гръб.

Телефонът трябваше да бъде при него, заедно с лекия комплект за тестване. Хранителен концентрат, револвер, компас. И нищо друго освен вода. Всичката вода, която можеше да носи. Другото трябваше да бъде оставено.

Привечер Морисън беше готов. Той огледа със съжаление двадесетте бидона с вода, които оставяше. В пустинята водата бе най-скъпоценното нещо за човека след телефона. Но нищо не можеше да се направи. След като се напи тук с вода, той постави раницата си на гърба и пое на югозапад в пустинята.

Цели три дни вървя на югозапад, а на четвъртия сви на юг, следвайки все по-богатата следа. Слънцето, вечно скрито зад облачната покривка, печеше отгоре, а бялото небе приличаше на покрив от нагорещено желязо над главата му. Морисън следваше посоката си, а нещо следваше него.

На шестия ден той усети някакво движение някъде, където погледът му едва достигаше. На седмия ден видя какво го следва.

Венерианският тип вълк, дребно, жилаво животно с жълта козина и дълга, озъбена челюст, беше един от малкото бозайници, които живееха в Скорпионовата пустиня. Докато Морисън наблюдаваше, зад животното се появиха още сенки.

Той отпусна каиша на кобура си. Вълците не се опитаха да се приближат. Имаха достатъчно време.

Морисън продължи пътя си, но му се искаше да беше взел пушка. Само че това щяха да означават още четири килограма, което значеше точно толкова вода по-малко.

Докато си правеше лагера привечер на осмия ден, той чу леко пукане. Изви се бързо и откри източника на около десет фута над главата си. Беше се появил малък вихър, приличащ на нежна уста, разтворена във въздуха, както това става при водовъртеж в морето. Той се въртеше на място и издаваше характерните звуци на портирането.

— Кой ли пък сега би могъл да портира нещо за мен? — запита се Морисън, докато чакаше бавното разтваряне на вихъра.

Солидопортирането от базата до целта бе стандартният начин за пренасяне на стоки по огромните разстояния на Венера. Всеки неодушевен предмет можеше да бъде портиран. Одушевените същества не можеха, тъй като този процес включваше малки, но много важни молекулярни промени в протоплазмата. Когато портирането бе внедрено за първи път, няколко души бяха загинали, опитвайки да се портират.

Морисън зачака. Въздушният вихър се разшири до метър и от устата му пристъпи хромиран робот с голям чувал.

— О, ти ли си — каза Морисън.

— Да, сър — отвърна роботът, който вече се бе измъкнал напълно от полето. — Уилиямс четири от венерианската поща е на вашите услуги.

Роботът бе среден на ръст, възслаб и с плоски ходила, хуманоиден тип с приятен характер. Цели двадесет и три години той бе единствената пощенска служба на Венера. Той сортираше, доставяше и складираше пощата. Бе направен, за да трае дълго и през тези двадесет и три години пощата се получаваше винаги навреме.

— Ето ни и нас, господин Морисън — каза Уилиямс 4. — Пощата в пустинята се носи само два пъти месечно. Съжалявам, че е така. Но поне идва навреме и това е направо благословия. Това е за вас. И това. Мисля, че има още. Пясъкомобилът се е счупил, а?

— Така е — каза Морисън и си взе писмата.

Уилиямс 4 продължи да рови из чувала си. Макар да беше изключително ефективен пощаджия, старият робот бе известен като най-големия клюкар на трите планети.

— Имаше още едно тук някъде — продължаваше да мърмори Уилиямс 4. — Много съжалявам за пясъкомобила. Сега вече не ги правят, както ги строяха по времето на моята младост. Послушай съвета ми, млади човече. Върни се, докато още имаш шанс.

Морисън поклати глава.

— Глупаво, невероятно глупаво постъпваш — каза старият робот. — Жалко, че нямаш моя опит. Твърде отдавна работя и съм срещал доста такива като теб, млади момчета, лежащи върху пясъка в изсушената си обвивка от кожа. Или с надъвкани на тресчици кости от пясъчните вълци и гадните черни кании. Двадесет и три години съм доставял пощата на прекрасни младежи като теб и всеки от тях си мислеше, че е единствен и неповторим.