Робърт Шекли - Специалитетът на златотърсача

Колата се движеше плавно по заоблените дюни. Шестте й топчести колела се вдигаха и спускаха като тежки задни части на впрегнати заедно слонове. Слънцето не се виждаше на мъртвешки бледото небе, но топлината му се сипеше върху брезента, който поглъщаше и топлината, отразена от спечените пясъци.

„Не заспивай“, каза си Морисън, като върна колата към курса, определен с компас.

Течеше двайсет и първият му ден във венерианската Скорпионова пустиня. Двайсет и първият ден, в който се бореше със съня, докато колата се клатушкаше сред дюните и лъкатушеше по гърбиците на вълнистата повърхност. По-лесно щеше да е, ако пътуваше нощем, но имаше твърде много стръмни клисури, които трябваше да избягва, твърде много канари, големи колкото къщи, от които трябваше да се пази. Сега разбра защо хората ходеха в пустинята по двойки — единият да шофира, а другият да го разтърсва, когато започне да задрямва.

„По-добре е обаче да си сам — припомни си Морисън. — Носиш половината от хранителните запаси и не си заплашен спътникът ти случайно да те убие.“

Главата му взе да клюма. Сепна се и се изправи. През полароидното предно стъкло се виждаше пейзажът, който блестеше и танцуваше. Колата се люшкаше и клатеше с измамна лекота. Морисън разтърка очи и включи радиото.

Беше едър и строен млад човек, изгорял от слънцето, с ниско подстригана черна коса и сиви очи. Пристигна на Венера със заем от двайсет хиляди долара, които вложи в екипировка, за да търси щастието си в Скорпионовата пустиня така, както бяха правили и други преди него. Екипира се в Престо, последния град преди започването на пустошта, след като плати за всичко, включително и за колата, му останаха само десет долара.

Десетте долара едва му стигнаха, за да пийне една чашка в единствената кръчма на града. Морисън си поръча уиски и вода, пи в компанията на рудокопачи и златотърсачи и се смя, когато ветераните разказваха за глутниците пясъчни вълци и батальоните грабливи птици, които населявали вътрешността на пустинята. Знаеше всичко за пясъчната слепота, топлинния удар и прекъсването на телефонната връзка. Беше сигурен, че нищо такова няма да се случи с него.

Но сега, след двайсет и един дни и път от две хиляди и осемстотин километра, той се научи да уважава безводната пустош от пясък и камък, с площ три пъти по-голяма от Сахара. Човек наистина можеше да умре тук!

Но можеше и да забогатее, а Морисън възнамеряваше именно това.

Радиото забръмча. Увеличил звука докрай, Морисън чуваше тихо шушнене — от Венерабург предаваха танцова музика. После и този звук изчезна и остана само жужене.

Морисън изключи радиото и здраво стисна кормилото с ръце. После дръпна едната си ръка, за да погледне колко е часът. Беше девет и петнайсет сутринта. В десет и трийсет щеше да спре, за да подремне. Човек не можеше да не си направи почивка при такава жега. Но щеше да спи само половин час. Някъде напред имаше съкровище и той искаше да го намери, преди запасите му да намалеят още повече.

Някъде напред положително имаше излезли на повърхността златни камъни! Вървеше по следа вече от два дни. Може би щеше да се натъкне на богати залежи, както бе станало с Кърк през осемдесет и девета година и с Емънсън и Арслър през деветдесет и трета година. Ако това се случеше, той щеше да постъпи точно като тях. Щеше да си поръча Специалитета на златотърсача, а разходите можеха да вървят по дяволите.

Колата се носеше равномерно със скорост петдесет километра в час и Морисън правеше усилия да се съсредоточи върху горещия като пещ жълтокафяв пейзаж. Ей онази ивица пясъчник беше точно с цвета, който имаше косата на Джени.

След като забогатееше, двамата с Джени щяха да се оженят и той щеше да се върне на Земята, за да си купи океанска ферма. Край на златотърсачеството. Едно ново находище му стигаше, за да си купи участък в дълбокия син Атлантически океан. Имаше хора, които смятаха пасенето на риби за скучна работа, но Морисън беше на друго мнение.

Пред очите му изникнаха пасажите от скумрия, носени от течението в планктоновите си кошари, а Морисън и верният му делфин щяха да следят дали няма да се мерне сребристото тяло на някоя хищна баракуда или стоманеносива акула, идваща откъм прикритието на разклонените корали…

Морисън усети как колата се люшна. Събуди се, стисна здраво кормилото и го завъртя. Докато се беше унесъл, машината беше пропълзяла до ронливия край на дюните. Под топчестите й колела хвърчаха пясък и камъчета, докато Морисън се мъчеше да я върне на по-твърда земя. Колата застрашително се наклони. Гумите изсвистяха в пясъка, после намериха опора и колата на заден ход започна да се изкачва по склона.