Робърт Шекли - Заразоносителят

Като се огледа, Екс видя добре облечен мъж, който се спусна на земята, спря един от разхождащите се пси-хора, размениха няколко думи и тръгна.

Агент на Службата за пси-здраве! Екс се досети, че са го проследили. Зави зад ъгъла и побягна.

Осветлението на улицата намаляваше. Младежът местеше с труд уморените си крака, опита се да левитира, но не успя дори да се откъсне от земята.

Паникьосан, пробва да телепатира на приятелите си. Безполезно. Телепатичните му способности бяха изчезнали.

Като океанска вълна го връхлетя шок. Блъсна се в стълб за уличното осветление и увисна, хванат за него. Всичко му стана ясно.

В свят, където хората летяха, той беше привързан към земята.

В свят на телепатични контакти той можеше да общува само посредством тромавите думи, и то докъдето стигаше звукът.

В свят, където нямаше нужда от изкуствено осветление, той виждаше само тогава, когато очите му позволяваха.

Инвалид. Сляп, глух и ням.

Вървеше по ставащите все по-тесни улици, по мръсни сиви алеи. Имаше само едно предимство. Непълноценният му мозък не транслираше силна идентификационна вълна. Това затрудняваше търсенето му.

Екс реши, че му е нужно убежище. Някакво място, където няма да зарази никого, а офицерите на здравето не ще го намерят. Може би ще успее да наеме жилище от Нормалните. Би могъл да остане там и да установи какво не му е наред, да се лекува. Освен това му е невъзможно да бъде сам. С Нормалните все пак е по-добре, отколкото без никакви хора.

Стигна края на алеята, където се пресичаха няколко улици. Автоматично включи чувството си за локация, мъчейки се да разбере какво има отпред.

Безполезно. Както всички други чувства, и това беше парализирано, мъртво. Но десният завой му се струваше безопасен. Тръгна натам.

— Недейте!

Екс се завъртя, изплашен от тези думи. От един вход към него се втурна момиче.

— Чакат ли ме? — Сърцето му бясно удряше.

— Офицерите на здравето. Те знаят, че ще завиеш надясно. Нещо за твоя десностранен тропизъм, не ми е много ясно. Завий наляво!

Екс погледна девойката отблизо. Отначало помисли, че е на около 15 години, после обаче ги увеличи на 20. Дребничка, стройна, с големи тъмни очи на слабичкото личице.

— Защо ми помагаш?

— Чичо ми поръча — отговори девойката. — Бързай!

Нямаше време за допълнително аргументиране. Екс затича по алеята след девойката. Страхуваше се, че няма да може да я следва.

Тя явно беше от Нормалните, съдейки по уверените й широки крачки. Как обаче е могла да подслуша разговора на офицерите? Почти сигурно е, че той е бил телепатиран в тесен лъч. Може би чичо й?

Алеята завърши с двор. Екс нахълта вътре и спря. От покривите на сградите към него летяха хора. Обръчът се стягаше.

Офицери на здравето!

Екс се огледа, но момичето тичаше обратно по алеята, която не беше блокирана. Той опря гръб в зданието, чудейки се как можа така да сглупи! Та те точно по този начин залавят хората. Спокойно, да не заразят никого.

Това проклето момиче! Напрегна болящите го крака, за да побегне…

Стана, както предсказа Крандъл, помисли си шефът на Службата за пси-здраве.

— Дръжте го за ръцете и краката! — Увиснал на петнадесет метра над земята, Пол Марин наблюдаваше операцията.

Не изпитваше съжаление. Агентите действаха внимателно. Защо да използват силата на умовете си срещу жертвата? Освен всичко друго той е инвалид.

Почти го бяха заловили, когато…

Екс започна постепенно да изчезва. Марин слезе по-ниско, невярвайки на очите си. Младежът потъваше в стената, ставаше нейна част, топеше се.

После изчезна.

— Търсете врата! — телепатира Марин. — И проверете тротоара!

Докато агентите оглеждаха наоколо, той мислеше върху видяното. Търсенето на врата е оправдание за агентите му. Добре е да мислят, че човекът е изчезнал през скрита врата. Няма да е от полза за тяхната увереност в себе си, за здравомислието им, ако повярват в онова, което се случи в действителност.

Инвалидът Екс потъна в стената.

Марин заповяда да претърсят сградата. Но там нямаше нито Екс, нито следа, нито вълна от мозъка му. Изчезна, като че ли никога не го е имало.

Как, питаше се Марин. Нима някой му е помогнал?

Кой може да помага на заразноболен?

Когато Екс дойде в съзнание, първото, което видя, бе напукана измазана стена право пред очите му. Гледаше я дълго, наблюдаваше прашинките във въздуха над кревата, застлан със скъсано кафяво одеяло.