Робърт Шекли - Заразоносителят

Смеейки се, през прозореца влетяха трима куриери. Прелитайки през стаята, единият закачи купчина отчети.

— Защо сте толкова невнимателен? — сърдито попита девойката четвърти клас. Документите й изпопадаха на пода и тя трябваше да ги левитира обратно.

— Извинявай, сладичко — куриерът пусна отчета на масата, намигна й, направи кръг под тавана и излетя през прозореца.

— Нерви! — измърка девойката, гледайки след него. Оставените без надзор листове пак започнаха да се разпиляват.

Крайният продукт от цялата тази дейност се извисяваше върху черното бюро на старши офицера от службата Пол Марин.

— Да не би нещо да не е наред, шефе?

Марин вдигна очи към асистента си Джо Лефърт и кимна. Мълчаливо му подаде пет регистрационни картончета. Това бяха съобщения за заболяване.

— Джун Мартинели, сервитьорка в „Сребърната крава“, Бродуей 4543. Наблюдения: нарушаване на пси-моторните функции. Диагноза: силна загуба на самоувереност. Заразителна. Под карантина за неопределено време.

И другите бяха за същото.

— Малко са — каза Лефърт.

Още една купчинка картончета падна на черното бюро. Марин ги прегледа апатично.

— Още шест. — Обърна се към голямата карта на Ню Йорк зад гърба му и с карфици отбеляза новите точки.

Не беше необходимо да казва нещо на Лефърт. Дори без да е насочена, мисълта му бе достатъчно силна, за да я улови Марин: „ЕПИДЕМИЯ!“

— Не го казвай на никого — прошепна Марин. Отиде до бюрото си, размишлявайки какво означават единадесет случая за един ден, щом обикновено нормата е един на седмица.

— Събери всички възможни сведения за тези хора. — Марин връчи на Лефърт регистрационните картончета. — Трябва ми списък с кого са били в контакт през последните две седмици. И без излишен шум.

Лефърт побърза да излезе.

Марин изчака малко, сетне изпрати телепатично повикване до Крандъл, шеф на проекта на Спящия. Обикновено подобни послания минаваха през група телепатично чувствителни девойки. Но Марин притежаваше невероятно силни пси-възможности. Освен това той и Крандъл имаха много добра синхронизация след дългогодишната им съвместна работа.

— Какво се е случило? — попита Крандъл. Придружаващият идентифициращ образ съдържаше всички, дори неподдаващите се на описание особености на човека.

Марин бързо му описа ситуацията.

— Бих искал да разбереш дали е случайност или имаме работа със заразоносител — завърши той.

— Значи имаш да черпиш — телепатира Крандъл. В самата периферия на чувствителността се усещаше, че седи на кей и лови риба. — Една вечеря в „Орлите“.

— Добре. Всички данни са у мен. В 5,30 става ли?

— Момчето ми! Хайде да е в 6,30. На човек с моите… м-м… габарити не му прилича да левитира твърде бързо. — Изпратеният като завършек образ представляваше натъпкан салам.

— Тогава до 6,30.

Те прекъснаха контакта. За момент Марин си пожела да е доктор от миналото. Тогава щеше да си има хубавичък дебел микроб за ловуване.

Диагноза: „РЯЗКА ЗАГУБА НА САМОУВЕРЕНОСТ“. Опитай се да я разгледаш под микроскоп!

Марин се сети за сервитьорката — първия случай. Може би е нареждала чиниите. Съмненията са се загнездили в ума й няколко часа преди това, може би няколко минути… Разцъфтели са… Чиниите паднали. И сега девойката е сериозно болна от последната болест на човечеството. ЗАГУБА НА КООРДИНАЦИЯ НА ДВИЖЕНИЯТА. Ще се наложи да я затворят в самостоятелна стая, за да не заразява другите. За колко време? Ден, година, за цял живот?

Между другото някои от клиентите й биха могли да са заразени. И да са донесли болестта на жените си…

Марин се изправи в креслото и повика телепатично жена си. Отговорът й дойде бързо, изпълнен с топлота.

— Хелоу, Пол!

Каза й, че ще работи до късно.

— Добре — отвърна тя, но от всичките й съпътстващи мисли се усещаше смущение. Много й се искаше да научи какво става, обаче разбираше, че мъжът й не може да й отговори, и не смееше да пита.

— Нищо сериозно — кратко отговори Марин на неизречения въпрос и веднага съжали. Лъжата, неистината, полуистината, дори дребната измама с най-добри намерения се телепатираха отвратително. Въпреки това той не си взе думите обратно.

В пет часа служещите в отделите прибират бумагите си и се нареждат пред прозорците, за да си отидат вкъщи — в Уинчестър, Лонг Айлънд и Ню Джърси.

— Всичко е наред, шефе — Лефърт долетя до бюрото с дебела чанта в ръце. — Няма ли друг?

— Бих искал да си нащрек — отвърна Марин и взе чантата. — Вземи още агенти.