— Господа, нуждая се от транспорт до другия бряг на Хъдзън. Ще ми услужите ли?
Капитанът на кораба, един колосален метис с белези по лицето и издути мускули, се изпъна и се заля от смях.
— Ут нас ли искъш дъ тъ возим, бе? — заговори той със силен хобокански акцент. — Дъ ни мислиш, чи сми фериботъ от улица „Кристъфър“, ъ?
— В никакъв случай, сър. Но се надявах…
Екипажът заръмжа подигравателно.
— Готов съм да заплатя за превоза си — каза Стийв с тиха гордост.
— Дъ ни плътиш ? — изръмжа капитанът. — Да бе, някуй път продавами и билети — нонстоп пу тичениету и поели праву нъдолу!
Екипажът отвърна с дружен смях.
— Щом трябва, така да бъде — каза Стийв. — Ще ви помоля само да ми позволите да пусна писмо до жена си и децата.
— Жина и дица? — попита любопитно капитанът. — Чи защо ни каза по-рану! И аз ги имъх преди многу времи, дукъту скитницити ни ги убихъ.
— Съжалявам — каза напълно искрено Стийв.
— Ъхъ. — Твърдото лице на капитана омекна. — Сига си спомням как малкити бандюги близвъхъ от джинъ и бузкити им ставъхъ розувички.
— Трябва да сте бил много щастлив — отвърна Стийв. Той едва разбираше какво му говори този човек.
— Май тъй беши — мрачно заяви капитанът.
Един дебелокрак моряк се хвърли напред.
— Ей, капитане, хайде да го свършваме тоя и да тръгваме, преди да ръждяса коритото ни.
— Кой си ти, чи да ми зъпувядъш, бе, глупъву, тъпулицу диване! — нервира се капитанът. — Шъ ръждясвъми, дукъту ни кажъ аз, Госпуд дъ ми е нъ помуш! Пък този няма да гу свършвами. Не, шъ нъправя идно дубро, дъ пукнъ аку ни’й тъка! — Той се обърна към Бакстър: — Шъ тъ закаръми, мумче. И нищу нямъ дъ ти струвъ.
Така Стийв Бакстър, без да иска, бе докоснал тъжния спомен на капитана и поради това бе спечелил благоразположението му. Контрабандистите на марихуана се отдръпнаха и скоро стройният катер вече пореше гъстите сиво-зелени вълни на Хъдзън.
Но успокоението на Стийв Бакстър бе за кратко. В средата на течението, тъкмо когато навлязоха във федерални води, вечерният здрач бе разкъсан от ярък прожекторен лъч и един строг глас им нареди да спрат. Злата съдба ги бе запратила право в ръцете на един от разрушителите на патрулите по Хъдзън.
— Дяволите да ги вземат — ядоса се капитанът. — Само знаят да налагат данъци и да убиват! Но и ние ще им покажем какво можем! На оръжие, говеда!
Екипажът бързо свали покривалата от четиринайсетмилиметровите картечници и двата дизелови двигателя на катера изръмжаха предизвикателно. Като извиваше и се накланяше, катерът се втурна към прикритието на нюйоркския бряг. Но разрушителят бе по-бърз, пък и картечниците не можеха да се сравняват с четириинчовите му оръдия. Преките попадения разбиха задните перила на катера, взривиха главния мостик и раздробиха десните товарни рампи.
Можеха да се предадат или да умрат. Но старият капитан помириса въздуха.
— Дръжте се, момчета! — извика той. — Иде западнякът!
Наоколо им се пръскаха шрапнели. И изведнъж, откъм запад, ги обгърна напълно един широк и гъст облак от смог. Той закри всичко с мастилените си пипала. Повреденият мъничък кораб се измъкна от битката, а екипажът, който бързешком си надяна респираторите, с благодарност се помоли за доброто на тлеещите бунища на Сийкаукъс. Както капитанът бе отбелязал, това беше болестоносен вятър, който не предвещава добро.
Половин час по-късно те акостираха на кея на 79-а улица. Капитанът прегърна топло Стийв и му пожела късмет. И Стийв Бакстър продължи пътя си.
Широката Хъдзън остана зад него. Отпред се простираха над тридесет градски квартала и не по-малко от дузина предградия. Според последните сведения от радиото той беше доста по-напред от останалите състезатели. Преди Фрайхоф Сент Джон даже, който още не беше се появил от лабиринта в края на тунела Линкълн откъм страната на Ню Йорк. Май се справяше доста добре, като се имаха предвид всички обстоятелства.
Но оптимизмът на Бакстър бе прибързан.
След няколко часа сън в багажника на един изоставен автомобил, Стийв продължи на юг по булевард „Уест енд“. Скоро се зазори — един магически час в този град, когато не повече от няколко стотици ранобудници можеха да бъдат срещнати на всяко от големите кръстовища. Високо в небето се издигаха назъбените кули на Манхатън, а над тях телевизионните антени изплитаха фантастичен килим на фона на тъмното кафеникаво небе. Виждайки тази картина, Бакстър можеше да си представи как е изглеждал Ню Йорк преди около стотина години през грациозните и леки дни преди демографския взрив.
Читать дальше