Робърт Шекли - Капан за хора

Съдията зачака и Стийв Бакстър за миг се замисли дали не си струва да се откаже от цялата тази самоубийствена идея. Разбира се, че той и Адела, заедно с децата, леля Фло и чичо Джордж можеха да продължат да съществуват някак си в тесния едностаен апартамент, намиращ се в жилищния център за хора със средни доходи в мемориалната зона на Ларчмънд Фред. Така или иначе той не беше човек на действието, не бе някой мускулест смелчага или космат бияч. Беше си просто консултант по деформация на системите, при това доста добър. Освен това бе мекосърдечен средностатистически гражданин с жилави мускули и определено недобре развито дишане. Защо тогава, за бога, му трябваше да се напъхва в опасностите на мрачния Ню Йорк, най-известния от градовете-джунгли?

— По-добре се откажи, Стийв — каза един глас, като че прочел мислите му.

Бакстър се извърна и видя Едуард Фрайхоф Сент Джон, неговия богат и противен съсед от Ларчмънт. Сент Джон, богат, елегантен и здрав, благодарение на тренировките си по бейзболните игрища. Сент Джон, с неговата спокойна, мрачнокрасива външност, чиито хлътнали очи твърде често се обръщаха след русата красота на Адела.

— Никога няма да успееш, Стийв, миличък — каза Сент Джон.

— Възможно е — отвърна спокойно Бакстър. — Но предполагам ти ще успееш, нали?

Сент Джон примигна и почеса нос с уверено изражение. От няколко седмици насам той подхвърляше за някаква специална информация, която бил получил от продажен контрольор на състезанието за земя. Тази информация щяла да увеличи шансовете му за пресичане на района на Манхатън — най-гъсто населената и опасна градска зона в света.

— Откажи се, Стийв, момчето ми — каза Сент Джон с примамливо дрезгавия си глас. — Откажи се и аз ще ти се отплатя. К’во шъ каиш, сладурче?

Бакстър поклати глава. Не се смяташе за смелчага, но по-скоро би се съгласил да умре, отколкото да приеме услуга от Сент Джон. Пък и не можеше да продължава все така. Според приетия миналия месец Закон за увеличаване на семейното съжителство, Стийв вече бе задължен да приеме при себе си три неомъжени братовчедки и овдовялата си леля, чийто едностаен сутеренен апартамент в индустриалния комплекс на Лейк Плейсид бе съборен заради строежа на новия тунел, свързващ Олбъни с Монреал.

Дори и с антишоковите инжекции, десет души в една стая вече бяха твърде много. Той просто трябваше да спечели парче земя!

— Оставам — тихо каза Бакстър.

— Добре, лигльо — намръщи се още повече мрачното лице на Сент Джон. — Но не забравяй, че съм те предупредил.

В този момент главният съдия извика:

— Господа, заемете местата си!

Състезателите замлъкнаха. Те се подредиха на стартовата линия с присвити очи и стиснати устни.

— Готови!

Сто напрегнати крака издуха мускулите си, когато петдесетимата решителни мъже се приведоха напред.

— Старт!

И състезанието започна!

Една свръхзвукова вълна парализира временно околната тълпа. Състезателите се хвърлиха между неподвижните й редици и затичаха по и около редовете ръждясали автомобили. После те се разпръснаха, но се насочиха главно на изток към река Хъдзън и зловещия град, лежащ върху далечния й отсрещен бряг, полускрит в гъст дим от недогорели хидровъглероди.

Само Стийв Бакстър не тръгна на изток.

Единствен от състезателите той се насочи на север, към моста на Джордж Вашингтон и Града на планинската мечка. Устата му бе стисната и той се движеше като насън.

В далечния Ларчмънт Адела Бакстър наблюдаваше състезанието по телевизията. Тя въздъхна несъзнателно. Осемгодишният й син Томи се развика:

— Мамо, мамо, той отива на север към моста! Но този месец мостът е затворен! Няма да може да мине оттам!

— Не бой се, скъпи — отвърна Адела. — Баща ти знае какво прави.

Говореше със сигурност, каквато не чувстваше. И докато фигурата на мъжа й се изгубваше из тълпите, тя се облегна, за да чака… И да се моли. Дали Стийв знаеше какво прави? Или се бе паникьосал от напрежение?

Семената на този проблем бяха посяти още през двадесети век, но се наложи ужасната жътва да бъде събирана цели сто години по-късно. След безброй хилядолетия на бавно нарастване, населението на света изведнъж се увеличи, удвои се и отново стана двойно. Болестите бяха преодолени и храната осигурена, смъртността продължи да намалява, докато раждаемостта се увеличаваше. И попаднали в кошмара на геометричната прогресия, редиците на човечеството се разрастваха като необуздано раково образувание.