Робърт Шекли - Виждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Той внимателно избегна стълпотворението. Изглеждаше интересно, но той нямаше намерение да помага и подтиква лигнята да го победи.

Нае едно такси и се загледа в околностите. Храма на „Чужденците“ се обслужваше от девствените дъщери на изтъкнатите граждани. В „Съда на Слънцето“ се провеждаха публични екзекуции на онези, които не са „милосърдни“. Християнството бе нещо непочтено. Е, това не беше приятно.

Древният обичай за залагания от Невада все още можеше да бъде видян, но усъвършенстван, развит и разширен. В Източен Пирит поговорката „Залагам си живота“ имаше съвсем буквален смисъл.

Много от обичаите в Източен Пирит бяха неконституционни, други неприемливи, а някои направо невъобразими.

Парети го хареса от пръв поглед.

Той се настани в Околосветския хотел, намиращ се в близост до Залата на перверзните и точно срещу зелената шир на Парка на мъченията. След като зае стаята си, той се изкъпа, преоблече и опита да реши с какво да започне. Разбира се, вечеря в Кланицата, после може би лек аперитив в тъмната студенина на клуба „Кална баня“, а след това…

Внезапно осъзна, че не е сам. Някой или нещо бе в стаята.

Той се огледа. Видимо всичко бе наред, с изключение на това, че можеше да се закълне, че е сложил якето си върху стола. Сега то се намираше на леглото близо до него.

След минутно колебание, той посегна към якето. Облеклото му се изплъзна.

— Хвани ме де! — каза то със срамежлив, блудкав глас.

Парети се пресегна да го сграбчи, но якето се измъкна от хватката.

Парети се загледа внимателно. Кабелчета? Магнити? Шега на управлението на хотела? Но инстинктивно знаеше, че няма да открие разумно обяснение на начина, по който се държеше и говореше якето. Той скръцна със зъби и се хвърли към него.

Якето се премести със смях, пляскайки с полите си като прилеп. Парети го приклещи зад масажното отделение на стаята и успя да го хване за ръкава. „Ще трябва да дам това проклето нещо на химическо чистене и изгаряне“ — объркано помисли той.

Якето остана висящо в ръката му за момент. После се уви и погъделичка ръката му.

Парети се засмя без да иска, а после хвърли облеклото далеч от себе си и бързо напусна стаята.

Докато слизаше с асансьора към улицата, той разбра, че това бе истински признак на Болестта. Тя бе създала взаимоотношения между него и облекло. Неодушевен предмет. Лигнята ставаше нахална.

Какво ли щеше да бъде следващото?

Намираше се на едно нежно място, наричано „Нежното място“. Беше игрална зала, чиято новост бе една претенциозна игра, наречена „Слепка“. Играчите трябваше да седнат пред дълъг панел с кръгли, обрамчени с полиетилен отвори отпред и да поставят известна своя анатомична част в тях. Играта беше само за мъже, разбира се.

Хората залагаха върху проблясващо в различни светлини табло. Светлините се сменяха безразборно от компютърна програма и в зависимост от залога, под предната част на панела се случваха разни неща на онези, включили се в игралния отвор. Всъщност някои от нещата бяха много приятни. Други не.

През десет стола вдясно, Парети чу един мъж да пищи високо и силно като жена. Един прислужник в бяло пристигна с чаршаф и турникет и изнесе играча. Мъжът вляво от Парети се бе притиснал напред, бе се вмъкнал чак до кръста под панела и стенеше от удоволствие. Пред него просветваше надпис „ПЕЧЕЛИ“.

Една висока, елегантна жена с мастилена коса се приближи до стола на Парети.

— Такъв красавец като теб, мили, не би трябвало да си губи времето тук. Защо не дойдеш надолу с мен да се повъргаляме малко…

Парети се паникьоса. Знаеше, че лигнята пак действа. Той се измъкна изпод панела тъкмо в мига, когато пред него светна надпис „ГУБИ“ и откъм отвора се чу ясният звук от въртящ се бръснач. Видя как залогът му бе всмукан от панела и се обърна, без да поглежда жената, макар да знаеше, че тя ще е най-великолепното същество на света. Но на него не му трябваше подобно усложнение отгоре на всичкото случило се досега.

Направо избяга от „Нежното място“. Лигнята, болестта на Аштън, направо му проваляха прекарването. Но той нямаше, нямаше да й позволи да го надвие. Зад гърба му жената ридаеше.

Той бягаше, но не знаеше къде отива. Страхът го бе обхванал като второ „аз“. Онова, от което бягаше, бе вътре в него, пулсиращо и растящо, бягащо с него, може би даже го изпреварваше. Но глупавият ритуал на бягството го успокои и му даде възможност да мисли.

Той седна върху една скамейка в парка до един странно оформен пурпурен осветителен стълб. Неоновите светлини бяха ярки и примамващи. Тук беше тихо, като изключим Музак, и притъпените стенания на един турист, който гаснеше в храстите.