Робърт Шекли - Виждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Бол сви рамене.

— Очаквай неочакваното, естествено. Ти си едва шестия случай. Няма шаблон. Болестта е нестабилна както и това, което я предизвиква… Лигнята. Единственото, което се повтаря… И аз не съм уверен, че наистина се повтаря…

— Престани да увърташ, по дяволите! Казвай!

Бол облиза устните си. Бе ядосал Парети до границата, която искаше да достигне.

— Тогава знай, че по всяка вероятност шаблонът е следният: във взаимоотношенията между жертвата и външния свят възниква радикална промяна. Това могат да бъдат промени в жива тъкан като израстване на външни органи и функионални умения или промени в нежива област, като тези на жертвата, която левитира.

— А какво ще кажеш за четвъртия случай. Онзи, който е още жив и е нормален?

— Той не е точно нормален — смръщи се докторът. — Неговите взаимоотношения с гъбите са нещо като перверзна любов. Мога да кажа даже, че е взаимна. Някои учени подозират, че самият той се е превърнал в нещо като разумна гъба.

Парети захапа палеца си. Очите му гледаха в пространството.

— Няма ли лечение? Каквото и да е лечение?

Бол като че ли го гледаше с леко раздразнение.

— Хленченето няма да ти помогне. Може би нищо няма да ти помогне. Разбрах, че петият се е опитал да се противопостави на ефекта на болестта с усилие на волята си. С концентрация. Нещо такова.

— Помогнало ли му е?

— Може би за известно време. Никой не може да каже със сигурност. Във всеки случай след време не е успял да издържи. Болестта го е победила.

— Но все пак е възможно, значи?

— Да, господин Парети, възможно е — изпъшка Бол и поклати глава като че не можеше да повярва, че Парети мисли така. — Не забравяй обаче, че нито един от случаите не прилича на друг. Не знам на какво можеш да се надяваш, но каквото и да е то… Ще бъде със сигурност необикновено.

Парети се изправи.

— Ще се боря. Няма да ме победи като останалите.

Бол го гледаше недоволно.

— Съмнявам се, Парети. Не познавам никой от останалите, но от онова, което съм чел за тях знам, че те са били много по-силни мъже, отколкото изглеждаш ти.

— Защо мислиш така? Защото ме видя изплашен?

— Не. Защото ти си ревльо.

— О, ти си най-съчувствената майка на света!

— Не мога да се преструвам, че ти съчувствам задето си хванал болестта на Аштън. Заложил си и си загубил. Престани да хленчиш.

— Вече ми го каза, доктор Бол.

— Казвам ти го отново!

— И това ли е всичко, с което можеш да ми помогнеш?

— Със сигурност — отвърна мрачно Бол. — Но съм сигурен, че за теб нещата продължават.

— Но си сигурен, че не можеш да ми кажеш нищо повече.

Бол кимна, все още усмихнат на черния си хумор. Усмивката бе върху лицето му и когато Парети направи две крачки напред и заби юмрука си в стомаха му. Очите на доктора като че изскочиха точно както лигнята изхвърляше части от себе си. А лицето му посивя като пода на лабораторията. Парети го подпря с другия си юмрук под брадата, а после заби едни къс десен удар право в носа му.

Бол падна по очи върху стъклените врати на шкафчето за инструменти и ги счупи. После се търкулна на пода все още в съзнание, но с ужасни болки. Той гледаше Парети, когато се запъти към вратата. Парети се извърна за миг, колкото да се усмихне за първи път след момента, когато бе влязъл в болницата.

— Гледам, че имаш с какво да се излекуваш тук, докторе.

След това той излезе.

Той бе принуден да напусне кулата Тексас до един час, както предвиждаше закопа. Получи последния фиш за заплатата за деветмесечието и доста голяма премия при напускането. Въпреки че всички знаеха, че болестта на Аштън не е заразна, когато мина покрай Пеги Флин по пътя за изхода, тя го погледна тъжно, каза му „довиждане“, но не го целуна за сбогом. Гледаше го глупаво.

— Курва — промърмори Парети под нос, но тя го чу.

За него бе изпратен превоз от Фирмата. Един голям, петнадесетместен самолет с две стюардеси, салон, кинотеатър и билярдна. Преди да се качи на борда, началникът на кулата разговаря с него.

— Виж, ти не си сифилистик. Не можеш да заразиш никого. Просто е нещо неприятно и непредвидимо. Така са ми казвали. Технически няма нужда от карантина. Можеш да отидеш където пожелаеш. Но на практика може би ще разбереш, че присъствието ти в градовете на повърхността не се приема с удоволствие. Не че ще ти липсват… Защото под земята е по-интересно.

Парети кимна мълчаливо. Вече бе преживял първоначалния си шок. Сега бе решен да се бори против Болестта със силата на собствената си воля.