Робърт Шекли - Измерения на чудесата

— Знам. Пуши ми се.

— Като твой медицински съветник се налага да изтъкна, че съществува установена зависимост между пушенето и рака на белите дробове. — Знам.

— Ако минеш на лула, ще подобриш шансовете си.

— Не обичам лулите.

— А какво ще кажеш за една пура?

— И пурите не обичам.

Той запали следващата цигара.

— Това ти е третата за пет минути — напомни Белведер.

— По дяволите, ще пуша колкото си искам и когато си искам! — разкрещя се Кармоди.

— Ами да, това ще направиш! Само се опитвах да те посъветвам за твое добро. Нима искаш да гледам безучастно как рушиш здравето си?

— Да.

— Не мога да повярвам, че точно това искаш да кажеш. Тук става дума за морална повеля. Човек може да постъпва в разрез със собствените си интереси, но на машината не е позволена такава извратеност.

— Махай ми се от главата — кисело изрече Кармоди. — Стига си ме командвал.

— Да те командвам ли? Драги ми Кармоди, нима съм те подлагал на каквато и да било принуда? Нима направих нещо друго, освен да ти дам някой и друг съвет?

— Може и така да е. Но говориш твърде много.

— Може пък да не говоря достатъчно, ако съдя по отговорите ти.

— Твърде много говориш — повтори Кармоди и запали поредната цигара.

— Тази ти е четвъртата за пет минути.

Кармоди отвори уста да изреве някоя мръсотия. После размисли и тръгна нанякъде.

— Това какво е? — попита Кармоди.

— Автомат за бонбони — уведоми го Белведер.

— Не ми прилича.

— И все пак точно това е. Дизайнът е леко променен проект на Саариномен за силоз. Е да, смалих го и…

— Пак не ми прилича на автомат за бонбони. Как се управлява?

— Много е просто. Натисни червеното копче. Сега изчакай. Дръпни надолу едно от лостчетата в редица А, после натисни зеленото копче. Готово!

Шоколадче „Бейби Рут“ се плъзна в дланта на Кармоди.

— Хъ — изсумтя Кармоди.

Махна опаковката и захапа шоколадчето.

— Това истински „Бейби Рут“ ли е или копие?

— Истински. Претоварен съм с работа и прехвърлих на подизпълнител договора за шоколадовите и захарните изделия.

— Хъ — повтори Кармоди и остави опаковката да се изплъзне от пръстите му.

— Това — започна Белведер — е пример за немарливостта, на която винаги се натъквам.

— Най-обикновено парче хартия — рече Кармоди и се обърна да го погледне върху безупречната улица.

— Естествено, най-обикновено парче хартия. Но я го умножи по стотици хиляди жители и какво се получава?

— Стотици хиляди парчета хартия — веднага отговори Кармоди.

— Не мисля, че е смешно. Мога да те уверя, че не би поискал да живееш сред тези хартиени купчини. Нали ти пръв ще се оплачеш, ако улиците са затрупани от боклук? Но изпълняваш ли своята част от задължението? Някога изобщо почистваш ли? Как пък не! Оставяш това на мен, макар че трябва да поддържам и всички останали функции на града, ден и нощ, без дори да почивам в неделя.

— Нужно ли е толкова да натякваш? — попита Кармоди. — Ще го вдигна.

Наведе се да прибере опаковката. Но тъкмо преди пръстите му да я докоснат, от най-близкия канализационен отвор изскочиха щипци, сграбчиха хартията и изчезнаха.

— Всичко е наред — успокои го Белведер. — Свикнал съм да чистя след хората. През цялото време все това правя.

— Брей!

— И не очаквам благодарности.

— Благодарен съм ти! Благодарен!

— Не, не си — възрази Белведер.

— Окей, може и да не съм. Ти какво искаш да кажа?

— Не искам нищо да казваш. Нека смятаме случката за приключена.

— Достатъчно ли ти беше? — попита Белведер след вечерята.

— Предоволно.

— Не яде много.

— Изядох колкото ми се искаше. Много вкусно беше.

— Щом е било вкусно, защо не яде повече?

— Защото нямаше къде да го сложа.

— Ако не си беше развалил апетита с онова шоколадче…

— Проклятие! Шоколадчето не ми е развалило апетита! Само че…

— Палиш цигара — напомни му Белведер.

— Ъхъ — отвърна Кармоди.

— Не можа ли да изчакаш още малко?

— Виж какво — започна Кармоди, — по дяволите, ама…

— Трябва да поговорим за нещо по-важно — припряно го прекъсна Белведер. — Мислил ли си с какво ще си изкарваш прехраната?

— Май нямах достатъчно време да помисля за това.

— Добре, но аз помислих. Би било чудесно, ако станеш лекар.

— Аз? Нали трябва да изкарам няколко години в колежа, после да постъпя в медицинско училище и така нататък.

— Мога да уредя всичко това.

— Не ме интересува.

— Е… ами юрист?

— Никога.