Робърт Шекли - Измерения на чудесата

Полека се завъртя на място. Ливадата се простираше във всички посоки, а гората свършваше с гъсти шубраци. Чу лай на куче. От другата страна имаше планини — дълго назъбено било със заснежени върхове. Сиви облаци се лепяха нагоре по склоновете.

С крайчеца на окото си долови червеникав проблясък. Обърна се. Май беше лисица. Изгледа го любопитно, после се шмугна в гората.

— Прилича на Земята — отбеляза Кармоди.

Спомни си за Печалбата, която последния път представляваше изпаднало в зимен сън зелено змийче. Опипа врата си, но Печалбата вече не беше там.

— Тук съм — съобщи тя.

Кармоди се огледа и зърна малко медно котле.

— Това ти ли си? — попита той, докато вдигаше котлето.

— Разбира се, аз съм — увери го Печалбата. — Нима дори не можеш да познаеш собствената си Печалба?

— Е… ти доста се променяш.

— Наясно съм по въпроса. Но моята същност — истинското ми аз — никога не се променя. Какво има?

Кармоди бе надникнал в котлето и едва не го изтърва. Вътре видя одраното и полуизядено трупче на дребно животинче — може би котенце.

— Какво е това в тебе? — попита той.

— Обядът ми, ако държиш да знаеш — уведоми го Печалбата. — По време на прехвърлянето хапнах набързо.

— Ох!

— Дори Печалбите понякога имат нужда да се заситят — саркастично добави тя. — И ако смея да продължа, освен това имаме нужда от почивка, леки упражнения, сексуални връзки, периодично напиване и някое и друго помръдване на червото. Откакто ти бях връчена, не си ми осигурил нищо от изброеното.

— Е, и аз нямах на разположение нищо от изброеното — напомни Кармоди.

— Но ти наистина ли имаш нужда от тези неща? — изуми се Печалбата. — Ами да, естествено, сигурно имаш. Странно, но досега мислех за тебе като за щъкаща насам-натам стихийна фигура без потребностите на едно живо същество.

— Точно каквото аз мислех за тебе! — възкликна Кармоди.

— Предполагам, неизбежно е — въздъхна Печалбата. — Човек е склонен да смята чуждите раси за… за плътни отгоре додолу и някак безчревни. Но, разбира се, някои от тях са точно такива.

— Ще се погрижа за потребностите ти — каза Кармоди, подтикнат от внезапна привързаност към своята Печалба. — Веднага щом се отървем от това аварийно положение.

— Дадено, старче. Извини ме за раздразнителността. Става ли да си довърша хапката?

— Карай — позволи Кармоди.

Беше му любопитно как едно метално котле ще схруска одрано животинче. Но като се стигна до това, твърде силно му се пригади, за да гледа.

— Ах, дяволски добро беше! — облиза се Печалбата. — Оставих ти малко, ако ти се хапва.

— Точно сега не съм особено гладен. Ти какво яде?

— Наричаме ги орити. Ти би ги сметнал за нещо като гигантска гъба. Чудесни са сурови или леко задушени в собствените си сокове. Бялата петниста разновидност е по-добра от зелената.

— Ще запомня, в случай че попадна на някое. Мислиш ли, че човек от Земята би могъл да ги яде?

— Мисля — отвърна Печалбата. — Между другото, ако някога ти падне сгоден случай, не забравяй — накарай го да ти рецитира стихотворение, преди да го изядеш.

— Защо?

— Защото орити са много добри поети.

Кармоди преглътна тежко. Ето това беше проблемът с непознатите форми на живот. Тъкмо си помислиш, че нещо си разбрал и откриваш, че въобще нищичко не проумяваш. И обратно, тъкмо когато решаваш, че съвсем си се объркал, те изведнъж те изкарват от кожата ти, като постъпват напълно разбираемо. Всъщност, рече си Кармоди, именно фактът, че чуждоземните не бяха изцяло чужди, ги правеше толкова чужди. Отначало беше забавно. След време започваше да ти опъва нервите.

— Бърп — каза Печалбата.

— Какво?

— Оригнах се. Моля за извинение. Както и да е, но трябва да признаеш, че уредих всичко доста хитро.

— Какво си уредила?

— Разговора с Мелихрон, разбира се!

— Ти си го уредил? Ей, по дяволите, че ти беше потънала в зимен сън! Аз с приказки успях да уредя измъкването ни на косъм!

— Не желая да ти противореча, но се боя, че ти си под влиянието на недоразумение. Изпаднах в зимен сън единствено за да насоча всичките си сили в размишления над проблема на Мелихрон.

— Ти си луда, бе! Направо си откачила! — развика се Кармоди.

— Не казвам нищо повече от истината — заяви Печалбата. — Помисли за дългите, точни разсъждения, които изрече, за да установиш мястото и функциите на Мелихрон в световната схема, и то с необорима логика.

— Е, и?

— Ами ти разсъждавал ли си по този начин през живота си? Да не си философ или логик?