Робърт Шекли - Игра - първа скица

Може да не се бе събудил напълно и на това да се дължеше шока от преминаването по тъмния коридор и през овалната врата във внезапната тишина на огромната арена. Концентричните каменни редици се издигаха главозамайващо над главата му, свършвайки под небесния купол, като събираха и фокусираха горещината и енергията на тълпите. Утринното слънце блестеше и се отразяваше от белия пясък, и за момент той даже не можа да се сети къде се намира.

Огледа тялото си. Беше облечен в синя тениска и червени шорти. На лявата си ръка имаше завързан кожен митаксл. В дясната държеше дейнъм, тежестта и над еднометровата дължина на който действаха успокояващо. На коленете и лактите си имаше подплатени предпазители, както се изискваше по правилата. Освен това носеше малка жълта шапка с пера. Правилата не изискваха подобно нещо, но не го и забраняваха.

Всичко това би трябвало да му бъде познато и да му вдъхва увереност. Но беше ли?

Той прегледа ширитите и връзките на митаксла, провери дали дейнъма може да се движи свободно около бронзовото си вретено. Докосна кръста си и усети познатата мека тежина на сентрая, прикачен на колана, обърнат с рошавото навътре. Каза си, че всичко е наред. Но беше неспокоен, защото му се струваше, макар и да бе налудничаво, че никога преди не е бил на арена, че никога не е и чувал за дейнъм, че дори не знаеше името на играта, която трябваше да играе. Но това беше лудост, нерви, на които можеше да не обръща внимание. Той бързо разтърси глава и направи три плъзгащи се стъпки, за да провери лагерите на ролковите си кънки. После се плъзна назад и обиколи квадрата си.

Сега вече чуваше тълпата, която винаги ставаше нетърпелива преди началото на състезанието. Да, освен това и злобна. Беше заради кънките, разбира се, които не бяха традиционни. Тълпата не можеше да му прости за кънките. Но не разбираха ли, че играта с кънки бе по-трудна, отколкото без тях? Представяха ли си те проблема с връщането на ниско подаване, докато се плъзгаш назад? Не знаеха ли, че предимството от скоростта се унищожава от повишената сложност на придвижване и преценка? Пък и сигурно знаеха, че той би спечелил и ако играе без кънки!

Той разтри чело и погледна към мястото на наблюдателите. Тримата съдии бяха заели местата си и гледаха през цепките за очи на покритите си с пера маски. Жената със завързани очи посегна към високата плетена кошница, избра една топка и я хвърли към него.

Той я претегли в ръката си — гладък сфероид, труден за сервис и още по-труден за връщане. Видя, че противникът му в отсрещната страна на корта чака с присвити колене и наведено напред тяло. И така, той подхвърли топката във въздуха и бързо, без да се замисля, я завъртя с дейнъма. Тълпата замря, наблюдавайки как топката се върти като по чудо на около метър от земята. Той нагласи наклона с митаксла — рутинна операция, която го изпълни моментално с отчаяние, защото разбра, че днес не му е ден за победа. Нито тази седмица, нито тази година, нито може би тази декада…

Той се стегна, позволи на дейнъма да се плъзне до края на вретеното и би сервис. Топката отхвръкна от него като ранена птица, а тълпата избухна в смях. И въпреки това ударът бе добър, топката се съживи, точно преди да закачи мрежата (неговия патентован сервис!) и подскочи нагоре и напред, изненадвайки противниковия играч.

Той се обърна, чу тълпата да реве отново и разбра, че противникът му е успял все пак да я върне. Видя топката, натежала от неочакваното обратно завъртане, да подскача бавно към него. Не беше кой знае какво връщане. Можеше да го спаси без грешка и да излъже противника си, като спечели по този начин поне психологическа точка. Но предпочете да остави топката да мине покрай него и да се удари в черната дъска. И сега по всяка вероятност противникът му бе спечелил.

Той чу няколко освирквания. Не им обърна внимание. Днес беше ужасно горещо, краката го боляха и му бе досадно. Усети, при това не за пръв път, че състезанието бе станало безсмислено. Беше нелепо, като си помисли човек — един възрастен мъж да играе толкова сериозно тази игра! Все пак животът бе нещо повече от това. Животът представляваше любов и деца, залези и хубава храна. И защо това състезание се бе наложило върху цялото му съществуване?

В играта бе пусната друга топка. Нещо голямо и безформено, твърде леко и изобщо неприличащо на топка. Не можеше да направи нищо с подобна топка. Той я отказа, което му беше привилегия. Отказа също и следващите две, които не хвана, макар че последната може би бе подходяща за умението му. Но той я остави да падне, плъзна се с кънките си и седна на пейката встрани от игрището. Състезанието още не беше започнало, а дясното рамо вече го болеше и той бе жаден.