Робърт Шекли - Игра - първа скица

Изпи чаша вода, като си направи сянка над очите с митаксла, после направи знак на момчето да му донесе още една чаша. Не можеше да разбере дали съдиите го гледат или не. Вероятно го гледаха, защото бавеше мача. Но не можеше да направи нищо. Трябваше му време да обмисли стратегията си, защото наистина обичаше да си има определен план, когато играе. Не копие или схема (въпреки съветите на няколко известни професионалисти), а просто обща стратегия, гъвкава и базирана на няколко добри основни принципа, обхващаща всичката налична информация. Разбира се, на него не му беше необходим план на играта. Като всеки професионалист той можеше да играе без план, можеше да играе пиян, болен или полумъртъв. Можеше и да не спечели, но винаги можеше да играе. Точно това означаваше да си професионалист.

Сега се обърна, за да огледа арената, защрихованите квадрати за точките, черната забранена ивица, раираната в червено и синьо ничия земя. Но внезапно разбра, че не си спомня правилата, не помнеше кога се пишат точки, не знаеше какво е разрешено и кое е фал. И изпаднал в паника, се видя отстрани. Един объркан човек, облечен в спортен екип, качен върху опасни ролкови кънки, застанал пред една неприязнена тълпа, готов да играе някаква игра, за която никога досега не е и чувал.

Той изпи втората си чаша вода и се плъзна обратно на корта. В устата си усещаше горчивина, а в очите му течеше пот. Когато дръпна връзката, митакслът изпука, а дейнъмът се удряше в крака му като ранена птица.

И ето я топката му, с дяволски ромбовидна форма, някаква неестествена топка, невъзможна дори и за него, признатия майстор на невъзможни топки. Никога нямаше да докара тази до мрежата, да не говорим, че би могъл да я прехвърли!

Разбира се, ако успееше да я прехвърли…

Но никога нямаше да успее.

Не особено убедено си каза, че самата игра е по-важна от победата.

Той претегли на ръка тежината на топката, включи сентрито в предпазна позиция, зае стилизирана поза за подаване на сервис. После пусна топката долу.

Тълпата запази мъртва тишина.

— Вижте сега — заговори той с обикновен тон, но гласът му се понесе до най-високата, обляна от слънце скамейка. — Предварително казах на ръководството, че настоявам за слънчев екран. Сигурно сте забелязали, че такъв няма. А тъй като очаквах, че ще го има, аз не нося слънчеви очила. Това явно е нарушение на договора. Дами и господа, съжалявам, но днес няма да има игра.

Той се поклони, като свали шапката си с пера. Чу се леко мърморене, няколко подвиквания, но иначе думите му бяха приети добре без ненужни протести. Естествено те бяха свикнали с такива работи. Въпреки че беше известен с това, че всеки ден е на корта в дъжд и слънце, той всъщност не изиграваше повече от дузина мачове годишно. Нямаше нужда. Имаше достатъчно подобни прецеденти. Човек трябваше само да погледне колонките със състезателните списъци във вестника и да види броя на отложените състезания. Дори и в Смитсония, където се пазеха първите исторически записки за играта, даже и там, гравирано върху камък, човек можеше да види, че легендарните състезатели от древността също невинаги са играли.

И въпреки това той се чувстваше неудобно. Съдиите си тръгнаха и той им се поклони, но те не обърнаха внимание на поздрава му.

Той се върна към края на корта и изпи още една чаша вода. Когато вдигна очи, забеляза, че противникът му си е тръгнал. Той се плъзна обратно на корта и започна да тренира на стената, като се движеше леко напред-назад по емайлираните плочки, повтаряйки ударите си и възхищавайки се на собственото си умение. Сега го правеше добре и съжаляваше, че не се смята. Но какво бе казал онзи човек? „Можеш лесно да улучиш всичко с изключение на бала с мангизи.“

В края на деня пясъкът бе нашарен в черно и напоен от собствената му пот и кръв. Но всичко това нямаше значение и затова той не обърна внимание на ръкоплясканията. Знаеше, че се е упражнявал, за да запълни времето и за да запази уважението си към себе си, за да може да продължи да вярва, че ще играе и ще печели в тази игра.

И във всеки случай сега беше изморен. Той се вмъкна в съблекалнята и се преоблече в обикновени дрехи. Излезе на улицата през задната врата.

За негова изненада навън беше тъмно. Вече тъмно? Че какво бе правил цял ден? Невероятно, не бе напълно сигурен, но май бе участвал в някакво странно състезание.

Той се върна вкъщи, където искаше да разкаже на жена си за играта. Но не можа да измисли как да й го каже и затова си замълча, а когато жена му го попита как му е вървяла работата днес, той отговори „добре“, от което и двамата разбраха, че не е било добре. Не и този път. Не и днес.