Робърт Шекли - Нашите заложби

— Не, не! Само не това! Моля ви! — Кросуел прикри с ръка мустаците си. На лицето му бе изписан неподправен ужас.

— Страхувам се, че ще се наложи — състрадателно въздъхна Маартен.

— Половин година съм си ги отглеждал! — запротестира младежът.

— Ще трябва да се сбогуваш с тях. Бият на очи.

— Не виждам причина — възрази Кросуел.

— Най-важно е първото впечатление. Ако то не е благоприятно, това би затруднило много по-нататъшния контакт, дори може да го направи невъзможен. И тъй като засега не знаем нищо за обитателите на тази планета, нашето най-добро оръжие е конформизмът. Трябва да се постараем да приличаме на външния им вид. Ако това не им хареса, то поне няма да ги раздразни или уплаши. Не би било лошо да следваме и маниерите им. Иначе казано, трябва да вършим всичко в рамките на приетите тук обичаи и традиции.

— Добре, съгласих се — прекъсна го Кросуел. — Надявам се, че поне на връщане към Земята ще ми разрешите да си пусна нови мустаци.

Те се спогледаха и избухнаха в смях. Кросуел вече три пъти губеше своята гордост в подобни ситуации.

Докато младокът се бръснеше, Маартен разбута спящия лингвист. Чедка беше лемуроподобен хуманоид от Ебория IV, с която Земята поддържаше дружески отношения. Еборийците бяха лингвисти по природа и освен това — необикновено словоохотливи. Просто не можеше да се вземе думата от тях. В интерес на истината, от всички спорове излизаха победители. Бяха обходили почти цялата Галактика и биха могли да са доминиращата раса, ако не бе естествената им необходимост да спят по двадесет часа от всеки двадесет и четири.

Обръснал мустаците си, Кросуел облече бледозелен гащеризон и обу чифт сандали. Тримата влязоха в дезинфекционната камера. Капитанът пое дълбоко дъх и отвори люка.

— И никакви мимики! — предупреди той.

Приближиха се бавно и спряха на три метра от туземците.

— Дойдохме с мир — тихо каза Маартен.

Отговорът на вожда беше толкова тих, че думите едва се разбираха.

— Той каза: „Добре дошли“ — преведе Чедка.

— Това е чудесно — Маартен се приближи още малко напред и започна да говори, като от време на време правеше паузи за превода. Искрено и убедително той произнесе Първичната реч ВВ-32, предназначена за първобитно-общинни, вероятно миролюбиво настроени хуманоиди.

Кросуел трудно можеше да бъде впечатлен от нещо, но дори и той си призна, че това е забележителна реч. Маартен съобщи, че те са изминали дълъг път, долетели са от Великата Пустиня, за да завържат приятелски отношения с жителите на тази планета. Разказа за далечната Земя, за прекрасните добри земляни, които протягат ръка за дружески поздрав. Спомена за великия дух на разбирателство и мир, идващ от Земята, за всеобщата дружба между расите в Галактиката и много други неща.

Накрая свърши. Но вместо аплодисменти, настана продължително мълчание.

— Всичко ли разбра, как мислиш? — шепнешком се обърна към преводача Маартен.

Ебориецът кимна и зачака отговора на вожда. Капитанът се изпоти от напрежение, а Кросуел от вълнение ощипа необичайно гладката си кожа под носа.

Вождът отвори уста, пое въздух, направи крачка назад и се строполи на тревата.

Това неприятно произшествие не беше предвидено в инструкциите.

Вождът не се изправи — явно падането не беше от ритуалните. Освен това, сякаш и дишането му бе затруднено, като на астматик.

При тези обстоятелства не им оставаше нищо друго, освен да се върнат на кораба и да чакат по-нататъшното развитие на нещата.

След половин час един от туземците внимателно се приближи до кораба, каза нещо на Чедка и веднага побягна назад, без да изпуска земляните от погледа си.

— Какво ти каза? — развълнувано попита Кросуел.

— Вождът Морери моли да го извините за припадъка. От негова страна това е непростимо.

— Така ли?! — възкликна Маартен. — В такъв случай неговият припадък ще ни е от полза — това ще го накара да положи всички усилия да изкупи своята неучтивост. Толкова благоприятно стечение на обстоятелствата, при това без да сме виновни…

— Не — прекъсна го Чедка.

— Какво „не“?

— Не „без да сме виновни“ — лаконично поясни преводачът, сви се на кълбо и моментално заспа.

Маартен енергично го разтърси за рамото.

— Какво още е казал вождът? С какво сме виновни ние за този нелеп припадък?

Чедка сладко се прозина.

— Вождът бил много смутен. Той е изтърпял вятъра от вашата уста доколкото е могъл, но накрая чуждата миризма…