Робърт Шекли: Награда за риска

— А?

Момичето беше малко над двайсетте. Изглеждаше красиво и недостъпно. Редър забеляза, че има приятно лице и елегантна фигура.

— Мис — каза той, — не знам как да ви благодаря.

— Да сме наясно — каза Дженис Мороу. — Изобщо не съм добрата самарянка. Работя в Джи Би Си.

— Те ли решиха да ме спасят?

— Каква съобразителност!

— И защо?

— Вижте, Редър, това е скъпа програма. И сме длъжни да организираме първокласно зрелище. Ако броят на зрителите и слушателите падне, отиваме на кино. А вие не ни помагате.

— Защо?

— Защото сте просто ужасен! — каза момичето раздразнено. — Не оправдахте надеждите ни и не ставате за нищо. Какво, да не би животът да ви е омръзнал?

— Старая се с всички сили.

— Хората на Томпсън можеха да ви ликвидират досега поне десет пъти. Трябваше да ги убеждаваме да карат по-кротко. А иначе все едно стрелят по неподвижна мишена. Хората на Томпсън ни помагат, но колко още ще могат да се преструват? Ако не бях дошла сега, щеше да се наложи да ви убият, а времето още не е изтекло.

Редър я гледаше, без да разбира как едно хубаво момиче може да говори така. Тя го погледна и веднага прехвърли вниманието си върху пътя.

— Не ме гледайте така! — каза тя. — Сам решихте да рискувате живота си за пари. Голям герой! За големи пари! Затова не се правете на бакалин, преследван от хулигани.

— Знам.

— Щом е така и не можете да се оправите, поне умрете както подобава.

— Не, вие не искахте да кажете това, нали? — проговори Редър.

— Сигурен ли сте? До края на предаването остават още три часа и четирисет минути. Ако оживеете — отлично, ще спечелите. А ако не, накарайте ги поне да потичат за техните пари.

Редър кимна, без да откъсва погледа си от нея.

— След няколко секунди ще ни включат отново. Аз ще разиграя повреда в колата и ще ви пусна. Бандата на Томпсън засега не се вижда. Сега вече ще ви убият веднага, щом им падне такава възможност — ясно ли ви е?

— Да — каза Редър. — Ако оцелея, мога ли някога да ви видя?

Тя сърдито сви устни.

— На глупак ли се правите?

— Не, просто наистина искам да ви видя. Може ли?

Тя го изгледа с любопитство.

— Не знам. Оставете това. По-добре е да се скриете в гората. Готов ли сте?

— Да. Къде мога да ви намеря? Искам да кажа после, след това…

— О, Редър, вие изобщо не ме слушате! Тичайте към гората, ще намерите един овраг. Малък е, но можете да се скриете.

— Къде да ви намеря? — попита отново Редър.

— В указателя на Манхатън — спря колата. — Хайде, Редър, бягайте!

Той отвори вратата.

— Почакайте — тя се наведе и го целуна. — Желая ти късмет, глупако. Позвъни ми, ако се измъкнеш.

Той изскочи от колата и се затича към гората.

Тичаше покрай брезите и боровете, покрай една уединена къща, през големия прозорец на която го гледаха множество любопитни лица. Изглежда някой от тях бе повикал бандитите, защото те бяха съвсем близо, когато се добра до изринатия от дъждовете малък овраг. „Тези достойни, уважаващи закона граждани не искат да се спася — помисли си с тъга Редър. — Те искат да видят как ме убиват.“ А може би пък се наслаждават как се измъква на косъм от смъртта?

Спусна се в оврага, мушна се в гъстите храсти и замря. Бандитите на Томпсън се показаха от двете му страни. Оглеждаха се внимателно. Редър затаи дъх.

Чу се изстрел. Един от бандитите бе застрелял катерица.

Редър чу над главата си шумът на въртолета на телестудиото. Дали са насочили към него камерите си? Възможно е. Ако и сега се намери някоя добра самарянка…

Като гледаше нагоре, Редър зае благочестиво изражение и скръсти ръце. Молеше се наум, защото публиката не харесваше показната религиозност. Но устните му мърдаха. Шепнеше истинска молитва. Защото веднъж един глухоням зрител бе разобличил беглец, който вместо молитва повтарял таблицата за умножение — такива номера не вършат работа!

Като свърши молитвата, Редър погледна часовника си — оставаха още почти два часа.

Не искаше да умре! Колкото и да ти платят, не си заслужава да умреш! Просто е бил луд, просто не е бил на себе си, когато се съгласи на това…

Но сам не си вярваше — беше напълно здрав умствено и психически.

Само преди седмица стоеше на подиума в студиото на предаването „Награда за риска“, мигаше под светлините на прожекторите, а Майк Тери му разтърсваше ръката.

— И така, мистър Редър — каза Тери сериозно, — разбрахте ли добре правилата на играта, в която ще участвате?