Робърт Шекли: Билет за Транай

Марвин Гудман си спомни всички прочетени книги, изпълнени с тревога, че машините ще се разбунтуват, кибернетичните мозъци ще завземат света, андроидите ще тръгнат на кръстоносен поход и т.н. Помисли си за смешните малки съобщения във вестниците за човек, който стрелял в телевизора си, за друг, който разбил кафеварката си в стената, за трети, който си „уредил сметките“ със своята кола. Спомни си всичките вицове за роботи, в които прозираше дълбока враждебност.

— Предполагам, че мога да се съглася с това — отговори Гудман.

— Позволете ми тогава да повторя първоначалното твърдение — каза педантично Абаг. — Всяка машина е източник на дразнение. Колкото по-добре работи машината, толкова по-силно е дразнението. Така че ако направим екстраполация, „съвършено работещата“ машина поражда чувство за разочарование и безсилие, за косвена обида, води до загуба на себеуважение…

— Чакайте! — възрази Гудман. — Тук вече не съм съгласен!

— …и шизофренични фантазии — продължи невъзмутимо Абаг. — Но машините са необходими за високоразвита икономика. Затова най-доброто хуманно решение е сред тях да има лошо работещи.

— Не разбирам защо.

— То е съвсем очевидно. На Земята вашите машинарии действат с почти оптимална производителност, като създават чувство за малоценност у операторите им. Ала за нещастие при вас е наложено мазохистично племенно табу да не ги разрушавате. Резултатът? Всеобщо безпокойство при наличието на свещена и неприкосновена, нечовешки ефикасна Машина и търсене на обект за агресия — обикновено съпругата или приятел. Твърде лошо състояние на нещата. О, предполагам, че това има ефект, измерим в роботочасове при производството, но никак не е ефикасно от гледна точка на дългосрочното здраве и благосъстоянието.

— Не съм сигурен.

— Човекът е неспокойно животно. На Транай насочваме безпокойствието си специално към тази точка и я оставяме да бъде отдушник и за много други разочарования. На човек му е писнало — бам! Изкарва си го с ритници на робота. Това води до незабавно и терапевтично разтоварване на емоциите, ценно — и оправдано — чувство за превъзходство над простата машинария, спадане на общото напрежение, здравословен поток адреналин в кръвоносната система и тласък напред в промишлеността на Транай, тъй като човекът ще иде да си купи друг робот. И какво в крайна сметка е направил? Не е набил жена си, не се е самоубил, не е обявил война, не е измислил ново оръжие, нито е използвал който и да е от обикновените способи за освобождаване на агресията. Просто е разбил един евтин робот, който може да бъде заменен тутакси.

— Предполагам, че ще ми трябва известно време, за да го проумея — призна си Гудман.

— Естествено. Сигурен съм, че ще си полезен тук, Гудман. Помисли над онова, което казах, и се опитай да изнамериш някой не толкова скъп начин да разусъвършенстваме този робот…

Гудман размишлява върху проблема през останалата част от деня, но не можа веднага да настрои своя ум към смисъла да се произвеждат по-лоши машини. Струваше му се, че участва в кощунство. Заряза работата си в пет и половина, недоволен от себе си, ала решен да стане по-добър или по-лош в зависимост от гледната точка.

След като вечеря сам набързо, Гудман реши да се обади на Жана Влей. Не му се искаше да прекара вечерта насаме с мислите си и изпитваше отчаяна нужда да намери нещо приятно, просто и не така объркващо в тази сложна утопия. Може би отговорът ще бъде тъкмо Жана.

Домът на семейство Влей беше само през няколко квартала и той реши да се поразходи.

Основният проблем бе, че Гудман имаше собствена представа как би трябвало да изглежда една утопия и му бе трудно да промени начина си на мислене, за да свикне с действителността. Представял си беше пасторална обстановка, в която хората от цялата планета живеят в малки спокойни селца и се разхождат, облечени в широки свободни дрехи. И са много мъдри, мили и разбиращи, Деца, които играят в златистата слънчева светлина, младежи, които танцуват на селския площад…

Смешно! Представял си бе картина, а не сцена, серия от стилизирани пози вместо непрекъснатото движение на живота. Хората никога не биха могли да живеят по този начин, дори и да искаха. Ако можеха, нямаше повече да са хора.

Той стигна къщата, която обитаваше семейство Влей, и спря нерешително пред нея. В какво се забъркваше сега? С какви чужди — макар и несъмнено утопични — обичаи щеше да се срещне?

За малко да се върне. Но перспективата да прекара една дълга нощ сам в хотелската си стая беше особено непривлекателна. Като стисна зъби, той допря звънеца.