Александър Шемелеков - Да си довършим играта

— Да бъде! — каза Гласът. Кълбото изплющя и Дзию изчезна.

Колебливо Црак направи крачка напред, но Цоло го дръпна за опашката.

— Къде си тръгнал бе, — прошепна му той — ти акъл имаш ли?! Кой го знае тоя как ги прави тези магии и какви далавери върти!

Црак обаче се отскубна. Той пристъпи смутено, като се олюляваше на тънките си крака.

— Всъщност, — запелтечи той — аз съм един неблагодарен син. Зарязах майка си сама във фермата и тръгнах по света да си търся късмета. Не прокопсах, все се събирах с пропаднали типове, които ме докараха до тук. Затова сега искам да се върна у дома, при майка ми, за да възстановя семейния бизнес и да й бъда опора на старини.

След едно лаконично „Да бъде“ Црак също изчезна.

Цоло мълчеше и нервно хапеше устни.

— Е! — подкани го Гласът.

— Какво „е“?

— Твоите приятели са вече там, където пожелаха. Няма ли и ти да поискаш нещо?

— Какво да поискам?

— Ами богатство, власт… Всичко каквото пожелаеш.

— Власт не ми трябва, а богатство… За какво ми е, само ще му треперя покрай тия мошеници, дето се навъдиха напоследък.

— Тогава можеш да избереш нещо друго.

— Какво друго?

— Например, да те върна у дома.

— А-а, не! В Ню Враца не се връщам за нищо на света! Ама и ти откъде се взе… с твоите номера само ни развали карето. Я най-добре ги върни ония тримата — да си доиграем играта.

Кълбото примига.

— Това ли е твоето желание?

— Това ами! Какво друго? Защо да си разваляме компанията — я колко пиене остана, я!

— Да бъде! — проехтя Гласът и кълбото изчезна.

© Александър Шемелеков

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/960]

Последна редакция: 2006-08-10 20:33:51