Мери Шели - Франкенщайн (Или новият Прометей)

26 август, 17…

Ти прочете, Маргарет, тази странна и страшна история; усети ли как кръвта ти замръзва от ужас във вените както моята? Понякога внезапен пристъп на душевна мъка му пречеше да продължи разказа си, а друг път гласът му пресекваше, макар и да оставаше звучен, и той едва произнасяше изпълнените с отчаяние слова. Красивите му изразителни очи ту блясваха от негодувание, ту се замъгляваха от печал и гаснеха в безпределна горест. В някои случаи владееше израза на лицето си и гласа си и спокойно разказваше дори най-ужасните случки, подтискайки възбудата, а друг път лицето му внезапно като изригващ вулкан се изкривяваше от дива ярост и той крещеше проклятия по адрес на мъчителя си.

Разказът му е напълно последователен и прави впечатление на правдоподобен; и все пак ще ти призная, че писмата на Феликс и Сафи, които ми показа, и самото чудовище, което видяхме от кораба, ме убедиха повече в истинността на повествованието, отколкото неговите уверения, колкото и те да бяха сериозни и свързани. Значи, чудовището наистина съществува! Не мога да се съмнявам в това, ала въпреки всичко не преставам да се чудя и удивлявам. Понякога се опитвам да измъкна от Франкенщайн подробностите по създаването на чудовището, но по този въпрос той е непреклонен.

— Да не сте полудели, приятелю? — казва той. — Давате ли си сметка къде може да ви отведе безразсъдното ви любопитство? Нима и вие искате да създадете за себе си и целия свят демонски злобен враг? Учете се от моите несгоди и не се опитвайте да увеличите вашите.

Франкенщайн разбра, че съм водил бележки за разказа му; помоли ме да му ги покажа и сам поправи и допълни някои места главно там, където преразказвам разговорите му с демона.

— След като сте записали повествованието ми — каза той, — не бих искал да стигне до потомците в изопачен вид.

Цяла седмица слушах разказа му — най-странния, който може да създаде човешкото въображение. Мислите ми и всички мои чувства бяха омагьосани от моя гост и обаяни от личността му и милите обноски. Искаше ми се да го утеша, но как мога да посъветвам един толкова нещастен, лишен от всякаква надежда човек да продължи да живее? Не. Отсега нататък едничката радост за него ще бъде мигът, когато сломеният му дух намери спокойствие в смъртта. Сега му е достъпна само една утеха, породена от самотата и болезненото бълнуване: когато беседва насън с близките си и в това общуване намира облекчение за мъките или храна за своята мъст, той вярва, че те не са плод на въображението му, а действително му се явяват от онзи свят. Тази вяра придава осезаемост на сънищата му и ги прави за мен също толкова значителни и интересни, колкото и самата истина.

Историята на неговия живот и неволите му не са единствената ни тема за разговор. Той има неизчерпаеми литературни познания и пъргав, остър ум. Красноречието му е много убедително и той умее да трогва слушателя си; не мога да го слушам без сълзи, когато разказва някоя вълнуваща случка или се опитва да събуди в мен остра жал и съчувствие. Какъв великолепен човек е бил, по всичко личи, в дните на своето благоденствие, щом на прага на смъртта е тъй благороден и възвишен. И той, изглежда, съзнава някогашното си величие и дълбочината на своето падение.

— Като млад — каза той веднъж — смятах, че съм създаден за велики дела. Умеех да чувствувам дълбоко, но в същото време притежавах и трезв ум, необходим за големи подвизи. Това осъзнаване на собствените достойнства ме крепеше в случаи, които биха хвърлили друг в униние. Смятах, че е престъпно да прахосвам в безплодна печал таланти, които биха донесли полза на ближните. Като си помислех само какво съм успял да постигна — не друго, а създаването на мислещо и чувствуващо същество, — не можех да не осъзная превъзходството си над всички останали хора. Ала именно тази мисъл, която ме окриляше в началото на моята кариера, ме кара сега още по-ниско да свеждам глина, Всичките ми стремежи и надежди отидоха напусто и също като архангелът, домогващ се до всевластие, окован във вериги, аз се намирам във вечен ад. Бях надарен едновременно с живо въображение и остър, аналитичен ум и съчетанието па тези качества ми позволи да роди идеята и да осъществя създаването на човешко същество. И сега не мога да си спомня без вълнение за какво мечтаех, докато още работех. В мислите си витаех из облаците, ликувах от съзнаването на собственото си могъщество, изгарях, като си представях последствията. Като дете още бях проникнат от големи надежди и благородни амбиции — а вижте сега какво падение! Ах, приятелю, ако ме бяхте срещнали по-рано, нямаше да ме познаете сега в това жалко състояние. Сърцето ми не знаеше униние, струваше ми се, че всичко ме води към великата цел, докато не паднах и никога, никога вече не ще се надигна.